За българските парадокси и абсурди...

        Преди години гледах в едно предаване по родната телевизия някакъв англичанин. Поводът за гостуването му беше някаква книга, току-що издадена от него. Вниманието ми бе привлечено от факта, че книгата е мотивирана от една българска случка, на която въпросният англичанин бил станал свидетел. Случката се състоеше в следното: Англичанинът си вървел по някаква уличка в селцето, в което току-що се настанил да живее и изведнъж видял по пътя да се задава някаква каруца. Когато въпросната каруца се приближила, англичанинът забелязал, че старецът, който бил в нея изведнъж извадил мобилен телефон и започнал да разговаря. Та това е случката - на пръв поглед нищо особено. Англичанинът обаче се впечатлил от това.

        Отначало се чудех - какво толкова го е впечатлило - каруцата ли, мобилният телефон ли... Може би и Вие се чудите сега, също както аз се чудех тогава.

        След като описа случката, чужденецът  разясни в кое се крие неговото впечатление. То било в следния парадокс: Човек, който се вози в каруца си служи с мобилен телефон... Сиреч - каруцата представя епохата в началото на миналия век, а мобилният телефон - началото на новата епоха. Англичанинът логично видял в това парадокс. Това наистина е интересно явление - сблъсък на две епохи. Но това явление не би било обозримо за нас, не и докато някой "отвън" не ни го загатне.

        Замислете се само - колко ли още случки от подобно естество са явни парадокси... Явни - за европейците, но за нас не...

        Ние сме нация с тесен мироглед, с комплекси, с предразсъдъци най-вече със слаб (нисък, малък) технологичекси, икономически (но не и културен!) прогрес. Всичко това ни пречи да видим очевидното. Така ли е? - Ами до голяма степен е така. Но... Винаги има едно "но" - поне така ми повтаряха учителите в гимназията... Тук това "но" важи с пълна сила - а именно, че има парадокси и абсурди в нацията ни, които ние самите си ги виждаме. Вярно - няма как да не ги видим, защото бият на очи - т.е. те са не просто очевидни, а очевадни - но по-важното е, че сами си ги виждаме и усещаме като нация. А за една нация няма по-голям успех от това - сама да види грешките си, преди някой друг и сама да се опита да ги поправи. Може би забелязвате, че вече говоря за грешки, а не за абсурди и парадокси... Защо? - Защото всеки абсурд и всеки парадокс е едновременно и рожба, и майка на грешките!... В едни случаи грешките са причина за парадоксите и абсурдите, в други случаи - следствие.

        Говорех за очевидни и очевадни абсурди и парадокси. Ето ви пример:

Из цяла България е разпространен един нискообразован слой на обществото. Този слой е представен от хора с тъмен цвят на кожата, както би се изразил професор Харалампиев. Тези хора живеят обикновено в малки къщички, които къщички са в едно такова състояние - как да кажа - пред разпад, разруха. Ако трябва да бъда искрен, думата "къщички" не е много правилна, защото това са някакви подобия на палатки. Но и палатки не е точна дума. Всъщност става въпрос за някакво убежище, чиито стени са най-често направени от тухли, а покривът представлява някакви слоеве с найлон, между които са наслагани някакви дрипи. Разбира се - това не винаги е така, но в повечето случаи е точно така, както Ви го описах. Ще попитате "Къде е парадоксът, абсурдът?" - Абсурдът е там - точно под този "покрив". Там често има плазмен телевизор (чиято цена не е от най - ниските), музикална система, а в някои случаи - дори и компютър (когато завали дъжд, тези предмети се покриват със същия онзи материал, с който е покрит и покривът)... Ето Ви го абсурда - социалният статус не отговаря на материалните продобивки. Това е причината да употребя думата "очевадно", вместо "очевидно".

        Посоченият по-горе пример е един от малкото, които осъзнаваме като нация. Но самият факт, че го осъзнаваме, свидетелства за промяната в мирогледа ни като нация. А мирогледът е важен за всяка нация: ако той се промени, ще се промени и нацията...

        Надявам се, че събудих у вас интерес към проблематиката, която обсъдихме. Ако се интересувате от подобни проблеми и въпроси, бих ви препоръчал книгата на Марко Семов - "Комплексите и парадоксите в българския характер", Народопсихология, III том.