СЪЗЕРЦАВАНЕТО И ВЗИРАНЕТО КАТО ТЕХНИКА НА РАЗБИРАНЕ

        Преди време присъствах на една публична лекция на Радослав Радев. Това се случи някъде около края на месец март (2012). Темата на лекцията беше изключително интересна - "Зеленият кон и белият  вол в българската култура". Говорейки за зеления кон, нямаше как Радев да не спомене и онази велика максима: "Зелен кон и умен даскал нема!"... Като коментар или опровержение на поговорката, Радев каза следните думи:

"Всъщност, зелен кон не може да има, ако няма въображение. Даскалът не може да разбере, че е прост, ако не е поне малко умен. Поговорката трябва да се осмисля в многозначен план; в полза на даскала и зеления кон. Зеленото е израз на въображение и на една естетика, която не се страхува от действителността."

По-нататък, Радев казва, че "зеленият кон в българското въображение е резултат на съзерцанието."      
Думата съзерцание ми направи огромно впечатление. Като че ли я бях забравил... Но защо ще я забравя? Може би защото липсва онова, което назовава тя; липсва реалията, действието. Да - това е...
        Замислих се и върху друго нещо - че съзерцаването е черта, характерна за трезво-мислещото съзнание. Това е действие, характерно за хората с трезво мислене. Хората с нетрезво мислене не съзерцават, дори бих казал, че не се и опитват. А чрез съзерцаването се виждат онези неща, които не са явни. Съзерцаването е разкодиране на кодове. Това е вглеждане в същността на нещата и опит да се разберат тези неща; да се търси систематичността, обобщителността.
        Всъщност това е черта на характера, дори талант. Защото не всеки умее да съзерцава, да се взира, да гледа някъде и да търси нещо, да осъзнае. А съзерцанието е точно това - стремеж на характера, на Аз-а (!) , да осъзнае не-явното, кодираното, скритото. Не всеки има такова желание, а и не всеки го може.
        Съзерцаването е характерна черта за нас - българите. То ни е присъщо. Ето - да вземем за пример народните ни обичаи. Ами те не са нищо друго, освен резултат от съзерцаването. Цялото ни фолклорно наследство е резултат от съзерцание и взиране. Многовековно съзерцание и взиране.
        А да се взреш, да съ-зреш, тоест да осъществиш съзерцаване, няма как да стане, ако не се съсредоточиш. Съсредоточиш ли се - значи съзнанието ти е готово да съзерцава, да разбира и осъзнава.
        Какво е мястото на съзерцаването в народопсихологията ни?
Както казах по-горе, съзерцаването е талант, който не всеки умее. Смятам, че този талант има своето място в съзнанието на българина. Но - талантът си е талант... Веднъж на 100 години се появява някой, готов да съзерцава. И с появата си, той показва какво е разбрал на онези, които не съзерцават. Това е за 100 години. Талантът е такова нещо... У съзнанието на българите съзерцаването като процес е също толкова застъпено, колкото и у съзнанието на останалите славянски народи. Има видими показатели, че някога този процес е бил доста по-застъпен, но днес ежедневието ни е едно такова - забързано - че е рядкост човек да намери време и място за съсредоточаване. А съсредоточим ли се, опитаме ли да взираме, все нещо ще съзрем; все нещо ще проумеем. Това е неизбежно - защото съзерцаването и взирането като техника на разбиране е един успешен начин да се разбере същността.