Търсене в този блог

Translate

30.06.2012 г.

Глаголи от свършен и несвършен вид - раличаване



      За изказване на всяко действие в език ни съществуват обикновенно 2 глагола – един от несвършен и един от свършен вид. Глаголите от свършен и несвършен вид са различни думи, а не форми на един и същ глагол. Видът е лексикално-граматичната категория и изразява начина, по който протича действието. Тоест видът на глагола показва дали действието се дава в неговото развитие или в цялостната му завършеност.
      Свършеният вид представя действието в неговата цялост и завършеност. Например: бодна, клъвна, дам, зашия, купя, напиша.
      Несвършеният вид представя действието в процеса на неговото протичане. Например:  бода, кълва, давам, зашивам, купувам, пиша.
      Колкото и просто да звучи разграничаването на двата глаголни вида, то представлява изключителна трудност ако критерий е само "начина, по който протича действието". Затова ние - филолозите - сме си намерили разни други начини, по които да ги различаваме (това са т. нар. чалъми).

Как да различаваме видът на глаголите?

Най-лесният начин да различим вида на глагола е като се спрем на някои особености на тази категория. Глаголите от несвършен вид могат да образуват:
 - деепричастия: пиша - пишейки; давам - давайки
 - отглаголни съществителни: пиша - писане, давам - даване
 - сегашно деятелно причастие (-Щ): пиша - пишещ, давам - даващ
Глаголите от несвършен вид могат да образуват отрицателна форма за повелително наклонение в 3л. ед.ч. - нещо, което глаголите от свършен вид не могат.
Пример: Пиша - Не пиши! , Давам - Не давай!

17.06.2012 г.

За народната любов към... мутрите


       
          Преди да дадем отговор на въпроса "От къде идва любовта ни към мутрите",трябва да изясним две места в така поставения въпрос. Първото място е "любовта НИ" - ясно е, че имам предвид нашата любов към тях. Второто място за изяснение е думата мутра. Какво значи мутра? Мутрата е мъж с гола глава(в повечето случаи  кръгла), дебел врат, занимава се с незаконна дейност и често е с агресивно поведение. Дотук с поясненията. Сега нека поговорим за народната любов към... мутрите.
          Мутрите се горди собственици на народната любов - те я притежават, народът им я дал. Говоря за народа - не за отделния индивид, защото отделният индивид не е народът; народът е съвкупност от индивиди. Ако някоя част от народа не ги обича, то е заради онази присъща нам балканска черта - завистта. Народът обича мутрите, защото те са единствената част от обществото, която се противопоставя на статуквото директно. Подчертавам директно, защото именно директното противопоставяне е категоричен знак за несъгласие.
          Няма нищо странно в това народът да симпатизира на мутрите - т.е. на тези, които се противопоставят директно на статуквото. Няма нищо странно, особено ако вземем под внимание историческите събития от последното хилядолетие. Защо от последното хилядолетие? - Защото народът умее да помни - ако човекът е социално животно, то народът е социална фауна(!), ако човекът помни важните събития в своя живот, то народът прави същото, защото е съвкупност от индивиди. Ако човекът има свой живот, то народът има своя история. Имайки предвид това, няма как да избегнем умозаключението, че народът помни важните събития в своята история.
          Какво помни народът? Народът помни пет вековното турско робство (което е почти 5 века), народът помни също и половин вековното руско робство (което е почти половин век). Дори от последното има пресен-пресен спомен, въпреки че не всички го наричат "робство"; но аз приемам термина "руско комунистическо робство" за удачен.  Народът помни робствата и знае, че системата на държавната машина, независимо какво име носи тя, е неработеща - не работи за народа.
          И народът ни какво друго може да направи, освен да симпатизира на единствените, които се противопоставят директно на статуквото? Ами нищо! Това е най-малкото и най-голямото нещо, което може да направи народът - това е единственото нещо, което му е по силиците на народа.
          И ето как демокрацията показва народните симпатии към мутрите и мутроподобните мъжаги: веднъж на четири години се правят избори и се избират управляващи. Тези управляващи са български граждани, заклеващи се, че ще работят за интереса на Родината. РОДИНАТА - не със главна буква, а цялото със главни букви!
          В момента най-висшестоящият мъж в държавата е ген. лейт. д-р Бойко Борисов. Той заема поста министър-председател на Р България. Бях в шести клас, когато го видях за първи път по телевизията - тогава беше главен секретар на МВР. Сега съм студент в края на втори курс и отново го дават по телевизията, но вече като премиер. И въпреки, че е най-най-главният мъж в страната, с най-висок рейтинг и най-голяма подкрепа от страна на народа, не липсват и недоволни. По негов адрес се чуват негодувания с най-честия мотив "Този е Мутра". Какво значи мутра? Мутрата е мъж с гола глава(в повечето случаи кръгла), дебел врат, занимава се с незаконна дейност и често е с агресивно поведение.
          Дали Борисов е мутра - не ми е цел да оборвам това твърдение, нито да го доказвам. Аз се стремя да извадя наяве народната любов към мутрите. Факт е обаче, че огромна част от народа го възприема като такъв. Щом народът го възприема като такъв - значи Той е такъв в очите на народа. За народа Бойко е мутра. Може би това е и причината да има такава прогресивна кариера като политик - защото е възприет именно като мутра. А народът харесва мутрите. Харесва ги не за друго, а защото те са единствените, които се противопоставят директно на статуквото.


          Защо намесих Бойко в това писание? Ами намесих Бойко в това писание затова, защото той е най-големият пример за народната любов към мутрите (естествено - казвам това, имайки предвид, че народът го възприема като мутра; дали е мутра е друг въпрос). Към личността на Бойко има ясни наченки на народен култ - тоест народът издига в култ личността на ген. лейт. д-р Бойко Борисов. Това е важно с оглед на типът култ - за първи път има опити за издигане в култ на жива личност, които опити НЕ са продуцирани от никъде. Това е народен култ към личността - народът издига в култ, не партията.

Едно пожълтяло календарче...




Понякога настъпват едни такива дни в годината, при които просто е неизбежно да не погледнеш в календара. И ето - вадя някакво малко календарче, скрито измежду страниците на някаква книга, и поглеждам уморено към него... Гледам го, правя си някакви сметки за датите, и не след дълго установявам, че въпросното календарче е от по-миналата година. Викам си "Абе, защо пазя подобни боклуци..." Оказва се, че всеки боклук си има своя история - това календарче не правеше изключение. То беше първият подарък, който получих от една голяма любов... Спомних си за нея... Но не просто си спомних лицето й и името й, ами се сетих за всичките ни мигове заедно, за всичко, което преживяхме заедно (а то не беше малко)... Спомних си как се запознахме, спомних си също и как се разделихме. Запознанството си го припомнях с усмивка, а раздялата - не исках да си я спомням, защото беше тъжна (както всяка раздяла). След като си спомних това-онова, отново събрах вежди и се съсредоточих върху датите, но акълът ми беше другаде; акълът ми беше в онова пожълтяло календарче, което получих от единственото момиче, което държеше на мен. Държеше на мен, а аз я разочаровах... И сега, пишейки този текст, държа календарчето в ръце и отново събирам веждите си и отново се съсредоточавам - сиреч - мръщя се, крия ужаса от лицето си, подтискам разочарованието от и пред себе си...
Накрая върнах календарчето на мястото си и се направих, все едно че нищо не е станало. В деиствителност нищо не беше станало. Нали...

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА



Когато говорим за литература, би трябвало да започнем с произхода на думата.  Тя е от латински произход – lit(t)еra, lit(t)eratura; в случая говорим за произведения в писмен вид, в които авторът разказва конкретна история, пресъздавайки определен сюжет.
Във всяко свое произведение авторът има за цел да накара читателя да се развълнува и замисли върху про-четеното четиво. То провокира определени емоции – радост, тъга, негодувание и други. Много важно е читателят да открие част от себе си в някои от героите и да се поучи от допуснатите грешки.
Литературата като буквален превод от латински е учение за буквите.  Това определение е сравнително ново, понеже в миналото се е приемало като изкуство. Тя се разделя в два основни дяла – поезия и проза със съот- ветните подраздели.

Всеки автор на конкретно произведение има своя стил и разбиране за живота, и заобикалящата го действителност, и с красотата на словото представя в книжен вид своята история и емоции, било в поетична форма или в проза.
Всяка прочетена книга притежава своя свят, пълен с красота, любовни чувства, приятелство, предателства, предразсъдъци и т.н.
Красотата на литературата се състои в това, че разширява кръгозора на читателя, предоставя възможност-та да се докосне и пренесе в непознати светове, отдалечавайки се от притискащото сиво ежедневие. Докосването до книжното тяло и прочита му позволява на читателя да наслади на красотата на художественото слово и вълшебното му въздействие. То може да бъде прекрасно, любвеобвилно, но и подтискащо, или болезнено. Именно в това се състои магията на словото.
Колкото повече се чете, особено подрастващото и младото поколение обогатява речниковия си фонд, разширява познанията, дори помага за по-лесно справяне с правописните проблеми.


автор: Николай Пеняшки – Плашков