Търсене в този блог

Translate

22.07.2012 г.

Да живее катедрата!

    Дълго време се чудех какво да бъде заглавието на тази публикация. Колебаех се между различни словосъчетания и изрази. В случая обаче е по-важно не какво е заглавието, а каква е темата на публикацията. 
    С този текст, който в момента четете, ще се опитам да Ви представя моето собствено виждане относно това, че зад накои катедри във ВТУ стоят не професори, доктори и доценти, а продавачи на книги и учебници. Тоест, ако правилно сте ме разбрали, иде реч за това, че някои от хората зад катедрите не си вършат работата, на която са назначени, а вършат нещо съвсем друго - нещо, от което имат пряка изгода: да продават книги.
    За да напиша това, аз бях подбуден от няколко преподаващи лица, които, смятам, е по-уместно да наречем продаващи лица.
    Едно такова "лице" трябваше да ни преподава два уикенда - тоест две съботи и недели - по 5-6 лекции дневно. Това лице желаеше да го наричаме проф. Н. Бояджиева. Дисциплината, която проф. Бояджиева ни "преподаваше" е Педагогика.
    Ето, че лекциите започнаха. Представихме се един на друг, както си му е редът. После ни бяха издиктувани 10 въпроса, които ще се паднат на изпита. Съответно - студентите ще си теглят билетче и ще говорят по един от тези 10 въпроса.  Дотук всичко е в реда на нещата. След като въпросите бяха издиктувани, Бояджиева започна да изрежда библиографията - сиреч книгите, от които трябва да се готвим за изпита. Бяха представени три книги. Първата и втората книга бяха представени по автор и заглавие, както и издателство и година на издаване. По-интересно беше представянето на третата книга, в която нашата преподавателка е съавторка. Тази книга беше представена така, сякаш за първи път излиза на пазара. Сещате се за какво става въпрос.
    След представянето на въпросната книга неколкократно беше повторено и потретено, че тази книга е най-важна, че в нея въпросите са най-добре разработени и изобщо - че тя ще ни свърши най-добра работа. И точно в този момент проф. Н. Бояджиева, държейки книгата, каза следното :

"Тази книга е издадена от издателство "Веда Словена", 97-а година. Няма я в книжарниците в Търново, тъй като тя е издадена от Софийския университет. В библиотеката Ви я има на 100%, сигурно. Но понеже само в София може да я намерите, аз съм взела в себе си три книги. Ако някой иска, мога да му дам. Книгата е хубаво разработена и въпросите са точно така, както Ви ги дадох. Цената е 20 лева. "

Край на цитата.
Цитирането е точно! Бях записал нейните думи още по време на лекцията така, както ги чух!
УЖАС!
Тази реплика повече би отивала на някоя реклама по телевизията, отколкото на човек, който е зад катедрата - без значение професор ли е, асистент ли и т.н.
По-възмутен не съм бил (като изключим едни от първите ми лекции в университета, когато точно в 12 по обяд започнаха да се носят някакви отвратителни звуци от намиращата се в близост джамия).
    Не си мислете обаче, че тези нейни думи са кулминацията на впечатлението ми. За някой друг може би, но за мен не. Освен словата, хубаво е човек от време на време да поглежда и към делата. Затова не бързах да си вадя никакви заключения. Не бързах, не бързах - но заключенията бързаха.
    За какви заключения Ви говоря? Тези заключения сами ще си ги "заключите" веднага щом Ви опиша  картинката, която се разигра пред очите ми.
    Преподавателката е от София и пътува с Автобус (по нейни думи). Това беше причината да приключим с лекциите по-рано от предвиденото. При това прекратяване на лекциите, тя попита:
 - Някой иска ли да си вземе книгата?
Естествено - докато питаше, преподавателката размахваше книгата, а една колежка каза:
 - Да-а-а...

    И ето я тук картинката, за която Ви говоря. Зад катедрата беше застанала проф. Н. Бояджиева, а пред катедрата - колежката, която искаше да си купи книгата. Бояджиева с дясната си ръка подаде книгата на колежката, а с лявата взе 20 лева от нея. А между тях - катедрата!

Гледката е неописуема!
Да живее катедрата!
Защо катедрата?  - Ами затова, защото днес тя е и сергия!

Която и катедра във ВТУ да погледнеш, както и да я погледнеш - тя не е нищо повече от 4-5 дъски.

Истинският професор, отдаденият на професията си учен ще превърне тези няколко дъски в катедра, а продавачът - в сергия.

Това е и причината да възкликна "Да живее катедрата" - защото тя е мултифункционална.

Хубавото от цялата тази история е, че тези, които използват катедрата по предназначение за сега са повече от онези, които я правят на книжарница...

_________________

Бележка: Публикацията е написана в средата на месец май, т.г.

21.07.2012 г.

Политически спомени и размишления

    Преди години ненавиждах държавата си и изпитвах истинска омраза към политическите партии. Бях си обещал, че след време ще напусна България на всяка цена! Дори и чистач да бях станал в чужбина, бях сигурен, че там ще се чувствам по-добре.
    По-късно разбрах, че държавата и партиите са две различни неща. Разбрах, че държавата е на тоя хал именно заради партиите, които са я управлявали досега. Дори стигнах до прозрението, че само една точно определена партия е виновна за почти всичко в България. Погледнах в историята и видях, че тази партия не е от вчера, нито от онзи ден. Тази партия е много възрастна и отдавна присъства на т.нар. "политическа сцена", но преди е била с друго име. Наричала се е БКП, а сега е БСП. Ето какво пише в книгите за идването на БКП на власт у нас:

БКП установява едноличен режим в България с помощта на Съветската армия и Сталин чрез убийства без съд и присъди, скалъпени съдебни процеси срещу опозицията, заточения в лагери, изселвания на хиляди семейства от домовете им.


    След като разбрах за мрачното минало на Партията си казах, че ще гласувам за друга партия - която и да е, само да не е червена! Но не исках и да гласувам за партии, които са участвали във властта. Това са тези партии, които сами се определяха като алтернатива. Реших, че щом БСП имат алтернатива, която не може да ги изхвърли от властта, това не е никаква алтернатива (на времето БКП също имаше алтернатива - но какво от това?).

Това е някаква псевдо-алтернатива, някаква лъжа, измислица и подигравка едновременно!
    Времето беше такова, че единствената партия, която не участваше във властта, беше АТАКА. Това беше единствената алтернатива на властта. Спомням си, че имаше президентски избори и трябваше да избера измежду двама човека, представители на две партии, кой от тях да бъде президент на България за следващите няколко години.

Хубавото на демокрацията в онзи момент беше това, че можеш да избираш.
Лошото на демокрацията в онзи момент беше това, че избираш между комунист и фашист.

    Мислих върху това и стигнах до извода, че изразът "по-зле от това - няма накъде" е неправилен. Тоест - казано с други думи - установих, че е по-добре за България управляващата партия да си остане на власт, отколкото да дойде на власт една крайна партия като АТАКА. Защото ако народът беше избрал АТАКА, то това щеше да е голяма грешка. Слава богу - народът си е все още с разсъдъка. Народът избра комуниста Първанов (Георги Седефчов Първанов), вместо крайния фашист Сидеров. Е - тук дилемата се състоеше в това да се избере "по-малкото зло", както казва народът. По-добре комунист, отколкото фашист. Така е. По този въпрос няма спор. Жертвите на фашизма са повече, отколкото жертвите на комунизма.
    Това беше компромисът, който аз и народът български направихме със себе си. Това беше компромисът, който направихме с демокрацията. Гласувахме за комуниста въпреки половин вековното комунистическо робство. Бог да ни прости.
    След това. Започнахме да чакаме алтернативата. Нормалната алтернатива. Защото алтернативата на комунизма не е фашизма. Народът очакваше властта просто да си върши работата. Нищо друго не се изискваше от нея. И зачака народът ни няколко години... През тези няколко години България се присъедини в НАТО и в Европейския съюз (ЕС), речите на президента Първанов през този му мандат бяха едни и същи, премиерът Станишев често четеше продължителни речи в почти празното Народно събрание (НС) и като чели по поръчка от Брюксел идваха само отрицателни доклади за всичко, което ставаше в страната ни. Стачките ескалираха, а търпението на народът вече се изчерпваше.


    И ето, че дойде знаменитата 2009 година. До тази година ГЕРБ вече се беше утвърдила като единствената алтернатива на БСП. Борисов се ползва с голямо доверие и неговата партия - ГЕРБ - печели изборите. След като се изкачват на власт, доверието към Борисов и ГЕРБ расте с неимоверна сила. Много от министрите са специалисти в областта на своето министерство. Ето например - Симеон Дянков е специалист от Световната банка, а в момента е министър на финансите. Друг пример е Росен Плевнелив. Доверието към министрите, депутатите, кметовете и всичко, което е от ГЕРБ, се повиши. Народът знаеше, че ГЕРБ е единствената алтернатива на всички досегашни партии. Аз знаех, че дори едно магаре да се кандидатира за кмет, народът ще го избере само защото е от ГЕРБ, а не от БСП (в кръга на шегата). Името на партията се сдоби с огромно доверие и скоро самата дума "герб" стана синоним на доверие. Заговори се за идеология на партията, а Мая Манолова (БСП) дори я нарече герберизъм. Появи се и култ към Бойко Борисов, а самият той стана символ на решителност и борбеност. Броят на структурите на ГЕРБ в страната, в това число и на младежките организации е най-големият от началото на демокрацията у нас. Днес всеки, който що-годе има някаква представа от политика, знае, че ако не е ГЕРБ, ще са БСП. Или както казва самият Бойко Борисов:


Ако не сме ние, ще са те.






Именно заради това харесвам ГЕРБ - защото те са единствената алтернатива на БСП.

Тези след мен вероятно, виждайки положението на държавата ни, ще си мислят, че ГЕРБ са виновни за всичко. Ако не видят историята - те ще си мислят така. И може би ще виждат в БСП единствената алтернатива на ГЕРБ така, както аз виждам в ГЕРБ единствената алтернатива на БСП...

Какво да се прави. Всеки има различни виждания за политиката.
Кои са прави, кои - не, само Бог знае.
__________________________

20.07.2012 г.

Някои заглавия на вестници от преди вek


     В днешно време е много модерно да се говори за новите медии. Всеки профил във Фейсбук е една нова медия. Всеки, който се е регистрирал в която и да е социална мрежа - той може по всяко време да излъчва "новини" от мястото на събитието и то в реално време.
     Да кажем - Пенка от петия етаж се е омъжила и е решила да сподели своята радост във Фейсбук. В този случай Пенка не само е участник в "новината", ами и отразяващ новината. А кой отразява новини? - Журналистите. А къде работят журналистите? - В медиите... И... ето ти "нова медия" :)
     За добро или за лошо, това е бъдещето на всяко нещо, което съществува: да се замени с нещо ново; старите медии ще се заменят с нови и изобщо всичко, което може да се замени с нещо ново - рано или късно ще се замени. Това е бъдещето, прогресът...
     Всъщност това, че новите медии изместват старите (щом има "нови медии", трябва да има и стари) в никакъв случай не трябва да означава, че старите са за подценяване. Защото не винаги новото измества старото просто "защото е по-добро"; в повечето случаи изместването е по необходимост (на новите условия примерно).
     За да ви покажа, че не са за подценяване, реших да събера няколко заглавия от т.нар. стари медии. Казвайки "стари медии", имам предвид вестниците от началото на миналия век (всъщност заглавията са от края на 19-и и първата четвърт на 20-и век). Вярвам, че ще ви бъде интересно да вникнете в духа на онези години, макар и само с помощта на няколко заглавия.
 


1892 г.

"Родоначалникът на всичкия политически разврат в България във всяко отношение е Петко Каравелов"
 вестник "Свобода"

"Социалистическата пропаганда е безцелна у нас и не може да има никога успех"
 вестник "Балканска зора"

1898 г.

"От няколко месеца целият опозиционен печат е подигнал кръстоносен поход срещу личността на княза. Всички вестници са го вързали за един стълб, който се нарича Конституция и го замерят с кал, стрели и всевъзможни предмети."
 вестник "Отзив"

"Един строг и по-дълбок наблюдател на нашия обществен живот дълго би се колебал, преди да реши дали съществува български народ"
 списание "Мисъл"

"Фактът преди всичко - идеализъм, материализъм, понизъм, дуализъм - това са второстепенни работи"
  вестник "Живот"

"Когато няма убеждения, когато няма даже установени понятия за нещата, тогава съвършено лесно хората си меняват мненията. Това изменение на мненията у нас приема такива безсъвестни форми, че често пъти е равносилно на едно действително ренегатство"
 списание "Ново време"

1901 г.

"Две млади госпожици се облекли в мъжки дрехи, за да посетят цирка. Приставът г познал и ги арестувал."
 вестник "Новини"

"Искате ли да имате за празниците Възкресение Христово превъзходни козунаци (количета), вземете брашно и прясна мая от Пейчо Геновски. Леко месение, скоро втасване!"
 вестник "Вестник"

"Първата жертва на столичния трамвай. Един стажар поиска да спаси от смачкание едно дете и сам биде смачкан от електрическия трамвай."
 вестник "Отзив"

"Академичният съвет при Висшето училище е решил щото за в бъдеще да се приемат за студентки и жени, ако имат пълно (седмокласно) образование."
 вестник "Женски глас"

1905 г.

"Русия има 40 000 църкви. Само клисарите да прати срещу японците, пак ще ги унищожи."
 вестник "Вечерна поща"

"Холерата пак иде"
 вестник "Отзив"

"Уж сме народ с парламентарен режим, а в действителност методите на управление са от тия, които историята нарича сатрапски"
 вестник "Вечерна поща"

1906 г.

"Не гледайте, че тронът се люлее. Той се гъне под разврата на тоя, който царува на него"
 вестник "Балканска трибуна"

1907 г.

"Чрез сравняване подписите на великите хора се е установило, че даровитите и ясни характери никога не правят завивки след подписа и подписват имената си съвсем нормално"
 вестник "Дневник"

1916 г.

"България и за в далечно бъдеще ще представлява плодотворно поле за германския капитал"
 вестник "Дойче Балкан Цайтунг"

"Пазете се от шпиони"
 вестник "Дневник"

1918 г.

"По причини, които ще бъдат въпрос на разисквания при по-мирни времена, нашите войски отстъпиха първите позиции и се отдръпнаха на север."
 вестник "Нов век"

1922 г.

"Няма ли да се намери в дванайстия част и у нас един Мусолини?!"
 вестник "Мир"

"Търсете в най-добрите магазини и ресторанти единствената настояща руска водка! Бивш доставчик на руския царски двор Петр Смирнов син"
 вестник "Дневник"

1924 г.

"Нашият лев е 27 пъти по-евтин от швейцарския франк. Заради това пък и животът у нас е по-евтин - човешкият живот"
 вестник "Нов век"

"Чули ли сте, господин Бадев, във всемирната поезия поне едно произведение, в което да се възпяват палачите с техните "подвизи" на кървавото потушаване? Юди и нероновци не се възпяват!"
 списание "Нов път"

"Бийте го, защото е решил въпреки всичко да се бори да извоюва своите погазени свободи и похитени права и защото в жилите му тече кръвта на Ботев и Левски, а вие сте потомци на черната душа на поп Кръстю и на хаджи Пенчович ефенди."
 вестник "Народна защита"

Ще съмне само след като цялото българско племе изрече днес единодушно проклятие срещу изменниците на своя народ и червените гробокопатели на своята родина"
 вестник "Слово"

"Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път. Едни тръгнаха вчера, други ще тръгнат утре и излишно е да се стесняват; тук няма критика, ни възмущение. Българинът не е способен да реагира и да негодува"
 списание "Златорог"



■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■

Заглавията са подбрани избирателно от мен.
Източник: "Йосиф Хербст - живот и смърт", Филип Панайотов, 1981г.

18.07.2012 г.

"В механата" - на Ботев: Наблюдение върху лицето на глаголите


         Нека погледнем "В механата" на Ботев. Но нека погледът ни да е малко по-различен. Възможно ли е да обогатим анализа си към Ботевото стихотворение ако погледнем към глаголите и по-специално - към техните лица? 
Оказа се, че може - но дали това ще бъде обективен поглед - сами си преценете...


''В механата'' - Христо Ботев
 
Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!
 

__________________________________


Ето ги и глаголите от текста:

дайте, (да) забравя, не знайте, е, завещаха, грабят, граби, грабете, бърка, не ще, (да) стане, сме, пием, пеем, зъбим се, са, крещим,  изтрезнеем, забравяме, немеем, смеем, върлува, коли, беси, бие, псува, глоби, налейте, да пия, (да) олекне, (да) убия, (да) омекне, нямам, сте. 

Това са 34 глагола, разпръснати в 16-е изречения на стихотворението (16-е изречения пък, от своя страна, изграждат 10-е четиристишни строфи).

А сега, нека разгледаме числата на глаголите:


  •          Глаголите в единствено число са: (да) забравя, е, граби, бърка, не ще, (да) стане, върлува, коли, беси, бие, псува, глоби, (да) олекне, (да) убия, омекне, (да) пия, нямам. 
  •          Глаголите в множествено число са: дайте, не знайте, завещаха, грабят, грабете, сме, пием, пеем, зъбим се, са, крещим, изтрезнеем, забравяме, немеем, смеем, налейте, сте


Нека видим лицата на глаголите:

Условно:
За мое (и може би ваше) улеснение приемам следните имена на лицата на глагола:

1л., ед. ч. - Лицето "Аз"
2л., ед. ч. - Лицето "Ти"
3л., ед. ч. - Лицето "Той" (Тя, То)
1л., мн. ч. - Лицето "Ние"
2л., мн. ч. - Лицето "Вие"
3л., мн. ч. - Лицето "Те"

Лице на глаголите в единствено число: 


  • 1 лице, ед.ч. (Аз)   -  (да) забравя, (да) убия, (да) пия, нямам
  • 2 лице, ед.ч. (Ти)   -        - - - -
  • 3 лице, ед.ч. (Той) -  е, граби, бърка, не ще, да стане, върлува, коли, беси, бие, псува, глоби, (да) олекне, (да) омекне


Лице на глаголите в множествено число: 


  • 1 лице, мн.ч. (Ние) - сме, пием, пеем, зъбим се, крещим, изтрезнеем, забравяме, немеем, смеем
  • 2 лице, мн.ч. (Вие) - дайте, не знайте, грабете, налейте, сте 
  • 3 лице, мн.ч. (Те)   - завещаха, грабят, са


         Виждаме, че от 34-те глагола в това стихотворение - половината са в единствено число, другата половина - в множествено число. Тоест - 17 глагола са в единствено число и 17 - в множествено.
         От глаголите в единствено число 4 са в първо лице, ед.ч. (лицето "Аз"), а останалите 13 - в трето лице, ед.ч. (лицето "Той"). Липсват форми на глаголите за второ лице ед.ч. (лицето "Ти") или - с други думи казано - няма употребен глагол във второ лице единствено число. Можем да обобщим, че в единствено число преобладават третоличните форми на глаголите, тоест - по-голямата част от глаголите са употребени в лицето "Той". Хубаво е да знаем какво ни казват морфолозите за това трето лице:
При трето лице на глагола говорещото лице съобщава за действие, което се извършва от лице, което не участва в общуването.
         Как стоят нещата в множествено число? В първо лице, мн.ч. (лицето "Ние") са употребени 9 глагола, във второ лице, мн.ч. (лицето "Вие") имаме 5 глагола, а в трето лице, мн.ч. (лицето "Те") - едва три глагола. Вижда се, че в множествено число преобладават формите на глаголите за първо лице - лицето "Ние". Ето какво ни казват морфолозите за това първо лице:
При първо лице на глагола говорещото лице съобщава за действие, което самото то извършва. 
Тук бих си позволил да вмъкна едно пояснение към обяснението. При първо лице (мн.ч.) на глагола говорещото лице съобщава за действие, което самото то извършва заедно с още някой.


Е - дойде време за равносметката:

         Очевидно е, че в това Ботево стихотворение преобладават формите на глаголите в лицето "Той" и лицето "Ние" (т.е. трето лице, единствено число и първо лице, множествено число). Ако трябва да бъдем още по-прецизни, трябва да кажем, че лицето "Той" е най-срещано в тази творба (13 глагола в 3л. ед. ч.).
Лично мен ме озадачи отсъствието на глагол, употребен във второ лице, ед.ч. (тоест лицето "Ти"). Но какво казват морфологизите за това лице? Ето какво ни казват:

При второ лице на глагола (в ед.ч.) говорещото лице съобщава за действие, което се извършва от неговия събеседник. 

Може би не е имало събеседник...
Или пък, ако е имало - той да не е извършвал никакво действие...
Факт е обаче, че липсва онази форма на глагола, която показва, че събеседникът съществува...
         Всъщност това, че липсва форма на глаголи за лицето "Ти" (второ лице, ед.ч.) съвсем не трябва да означава, че авторът (говорещият) е лишен от събеседник. Отсъствието на събеседник не означава, че отсъстват събеседници (забележете!). Ние добре видяхме, че има цели пет глагола във второ лице множествено число - тоест в лицето "Вие". Това са "дайте", "не знайте", "грабете", "налейте" и "сте". Ето, че говорещото лице не е само, а със събеседници.
 
 . . . 
 
 И все пак...
 Поетът е сам:

 аз вече нямам мило, драго,
 а вий... вий сте идиоти! 

17.07.2012 г.

Познатa темa в медиите


     Има нещо много предвидимо в нашата страна. 
Това са медиите - било то вестници, телевизии, радиа, интернет и т.н.
А това, което е предвидимо при тях, е темата им.
     Говоря за тема, не за новина - защото има теми, които винаги вълнуват и ще продължават да вълнуват обществото ни, а новините - след като се прочетат, чуят или видят - бързо стават безинтересни...
     Темите на българските медии не са кой знае колко разнообразни. Но това е едно на ръка.
Освен, че не са разнообразни, те са и до болка познати. За това са и предвидими.
     Ето например - традиция е година-година и половина преди изборите в медиите да се говори за промяна в изборния кодекс. Това е класически пример.
     Друг случай на "извикване" на тема може да се види през месеците май и юни (и част от юли) всяка година.

Какво се случва през тези месеци?

    Ами през тези месеци едни млади хора се явяват на матури и приемни изпити в университетите.
    Там те показват това, което държавата безплатно им е давала повече от десетилетие - вика му се знание (акъл).
    Обаче нали се сещате за онази мъдрост, която казва, че "безплатен обяд няма"...
Не само обяд - нищо безплатно няма!
    И това се доказва от резултатите на изпитите. След като резултатите от изпитите излязат в публичното пространство, в медиите започват да се публикуват едни текстове със заглавия от сорта на "Пълна скръб! Да сте чували за Рамбо Силек?" или "От 100 ученика - 76 двойки".

    И като видиш едно такова заглавие ("Да сте чували за Рамбо Силек?"), няма как да не си изградиш преценка за ситуацията. Просто е невъзможно.

    Но не трябва да забравяме, че такива заглавия можем да видим само през месеците май, юни и юли.
Само тогава медиите отварят темата за ниската образованост.

Какво да се прави - навик... 

Догодина по същото време ще видим същата тема, но дай боже поне да е с различно заглавие.


На какъв език е написано това?


Предлагам Ви да видим едно изречение, но изписано по три различни начина: 


1)
Блоговете и социалните мрежи са това, 
което олицетворява най-добре свободата на словото в България!
2)
Blogovete i socialnite mreji sa tova, 
koeto olicetvoriava nai-dobre svobodata na slovoto v Bulgaria! 
3)
БЛ0Г08373 1 С0Ц14ЛН173 МР3Ж1 С4 708А, 
К0370 0Л1Ц3Т80РЯ84 Н41-Д0БР3 С80Б0Д474 Н4 СЛ08070 8 БЪЛГ4Р1Я!


ВЪПРОС: На какъв език са написани горните изречения?

ОТГОВОР: На български език!
Независимо, че второто изречение е изписано на латиница, а в третото са включени дори и числа, езикът, на които са написани и трите изречения, е български.
Второто изречение е изписано на латиница. Но нека не забравяме, че "латиницата" означава латинската азбука - т.е. това е азбука, не език!
В третото изречение са включени и числа, но това не го променя ни най-малко. Вярно, че е нужно повече съсредоточаване (СЪСР3Д0704484Н3), за да се разбере, но все пак смисълът е същият, както и в останалите варианти на изречението. Може би забелязахте, че препинателните знаци са на едно и също място и в трите варианта на изречението.

Независимо по какъв начин е изписано изречението, щом думите се подчиняват на българската граматика - езикът е български.

Стихотворенията като логически конструкции. Tpu тeкcтa на Иван Карадачки


Предлагам ви няколко стихотворения от Иван Карадачки. Тези стихове ми направиха впечатление с това, че показвайки определена гледна точка, те се "разпадат" по един доста интересен начин. 

''Разпадането'', в случая, е маниерът на представяне на текста  - т.е. разделянето на стихотворението на две части.

Позволих си да погледна на стихотворенията като на текстове, състоящи се от логически конструкции.

Разкриването на идеята ("казването") в стиховете върви от общото към частното. В посочените стихотворения първо се запознаваме с някакво твърдение (защо не постулат?), а едва след това и с есенцията на посланието. Някъде "есенцията" се проявява като следствие от казаното преди нея твърдение, някъде - като въпрос, но и в трите стихотворения следствието съвпада с есенцията на казаното, с главното отношение към твърдението.

Нека погледнем текстовете:


 * * * 

Човекът - верен като куче -
е жив пазарен интерес:
неуките на ум го учат,
а подлеците пък - на чест! 

И взрял се в бъднината близка,
съвременникът ни Поет
не може - даже и да иска! -
да има светъл светоглед. 

 * * * 

Все още живо е
сърцето на Земята
и хляб се ражда,
а ни радва цвят...
Ако смъртта е мащеха,
животът ни е брат! 

Но кой ще ни осинови
душата? 

 * * * 

И ето че настана друга
епоха, пълна с новини -
Бог знай
с чия ли дяволска заслуга
животът цял се промени! 

На чужденците им хареса:
от миналото - ни следа!
А селото
се разболя от стреса
на тази странна свобода... 

_________________________


А сега нека разгледаме стихотворенията поотделно.

Какво ни "казва" текстът на "Човекът - верен като куче..."?

Човекът - верен като куче -
е жив пазарен интерес:
неуките на ум го учат,
а подлеците пък - на чест! 

И взрял се в бъднината близка,
съвременникът ни Поет
не може - даже и да иска! -
да има светъл светоглед. 


Първата част на това стихотворение ни казва, че неуките на ум учат човека и че подлеците го учат на чест; това е и причината човекът да е "жив пазарен интерес". Това е твърдението в първата част на стихотворението. Ако изключим словосъчетанието "верен като куче", можем да кажем, че текстът не казва дали това е хубаво или лошо. Във втората част се изказва следствието - че при тези обстоятелства поетът не може "да има светъл светоглед". Следствието се изразява в (евентуалната) липса на "светъл светоглед". Това е и есенцията, която изразява отношението към казаното в първата част (тоест - казаното в първата част е лошо, не е хубаво, не трябва да е така). Поетът не може "да има светъл светоглед" заради описаните обстоятелства в първата част.

Накратко казано - твърдението е "вкарано" в първата част (в първата строфа), а във втората част (втората строфа) се изяснява следствието. На следствието също можем да гледаме като на твърдение, но не трябва да забравяме, че то произтича от първото твърдение. Тоест текстът, за да разкрие идеята си, минава през следните етапи:
1) - Изказва се твърдение, което още при изказването е маркирано от отношение,
2) - След това се изказва следствието от това твърдение. Именно тук - в следствието - се намира главното отношение към твърдението от първата част.


Какво ни казва текстът на "Все още живо е..." ?

Все още живо е
сърцето на Земята
и хляб се ражда,
а ни радва цвят...
Ако смъртта е мащеха,
животът ни е брат! 

Но кой ще ни осинови
душата? 

Това стихотворение е с много по-дълбок смисъл от предходното. Методът на разкриване на идеята върви отново по същия модел, въпреки че тук завършва с въпрос. В първата част (т.е. първата строфа) се изказва твърдението, а във втората част - чрез въпроса - отношението. И тук, както и при първото стихотворение, отношението към казаното е изразено основно във втората част чрез въпроса. Не липсва изразено отношение и в първата част: "и хляб се ражда, | а ни радва цвят...", но тук отношението е някак си бегло - все пак е изразено само чрез едно "а" - "а ни радва цвят"(вместо хляб). Това не прави дълбоко впечатление. Може да се каже, че стихотворението минава през следните етапи:  представя се твърдението с бегло набелязване на отношението, а след (чрез въпроса) се показва и същинското отношение. Същинското отношение е в умозаключението. А щом умозаключението е въпрос, следователно може да се каже, че в това се изразява отношението. Отношението към казаното е въпросът "кой ще ни осинови душата?". Това е същинското, главното отношение.

Какво ни казва текстът на "И ето че настана друга епоха..." ?

И ето че настана друга
епоха, пълна с новини -
Бог знай
с чия ли дяволска заслуга
животът цял се промени! 

На чужденците им хареса:
от миналото - ни следа!
А селото
се разболя от стреса
на тази странна свобода... 


Тук като че ли най-ясно прозира методът на разкриване на идеята. Това стихотворение се състои от две строфи с по 5 стиха. Нека разгледаме първата част - т.е. първата строфа.Тук твърдението е "И ето че настана друга | епоха, пълна с новини", а отношението към това твърдение е "Бог знай | с чия ли дяволска заслуга | животът цял се промени!". Твърдението, което е в началото на стихотворението, попада в едно изречение с отношението към това твърдение. Тоест - в едно изречение е и твърдението, и отношението.  В това стихотворение няма загатване на отношение към казаното (за разлика от първите две стихотворения). Всъщност - ако в първите две стихотворения моделът е още при представянето на твърдението първо да се загатва отношението, а едва след това пряко да се изкаже отношението, то тук - в това трето стихотворение - загатването е заменено с пряко представяне на отношението. Толкова пряко и непосредствено, че дори е включено в изречението, в което е включено и основното твърдение. Във втората част е представено следствието от онова твърдение, с което започва стихотворението. Но преди да пристъпим към следствието, трябва да имаме предвид, че втората строфа продължава с това, с което завършва първата строфа - отношението. На тези два стиха: "На чужденците им хареса: | от миналото - ни следа!" трябва да гледаме като на преход от отношение към следствие.

Едва след като вече е изказано отношението, едва тогава се дава и следствието. Тоест тази творба "протича" през следния модел:

  • Изказване на твърдение (в първите два стиха на първата строфа)
  • Изразяване на отношение (в последните три стиха на първата строфа)
  • Изказване на следствието от твърдението (втората строфа)




И все пак - кое е общото в трите стихотворения?


  • -1- И трите стихотворения започват с твърдение. 
  • -2- Вътре - в самите твърденията присъства (в малка или голяма степен) някакво отношение към това твърдение.   
  • -3- И трите творби завършват със следствие, което е в зависимост от твърдението в началото на текста. Това следствие е есенцията на текстовете. Тук се изразява най-ясно онова отношение, което е бегло застъпено в частта на твърденията. 

15.07.2012 г.

Хора с предразсъдъци

      Това - да седнеш да пишеш за нравите и характерите български - хич не е лека работа... Сега ще попитате "Що пък да не е лека работа?" - ами щото трудно се описват лоши черти, или поне на мен ми е трудно. Виж сега - да е нещо хубаво, красиво - ще ти го описвам цял ден, а може и през нощта да ти говоря за него... Да, ама лошите нрави и лошите черти по-трудно се описват. А при нас българите тези лоши черти и нрави ту се проявяват толкова силно - сякаш няма други черти за показване, ту на моменти изчезват - сякаш никога не ги е имало...
      В тази статия ще се опитам да ви дам някаква картина на обществото ни. Не се учудвайте, когато картината е противоречащо провокативно парадоксална (наричам я "П+П+П") - тя не ще бъде такава, ако обществото ни не беше такова...  Тоест, забележете, не ви говоря само за парадокси, а за нещо по-висше (и по-висшо) - за парадокси, които си противоречат... Странно е - знам, но повярвайте ми, че имам сериозни основания да твърдя това. Като казвам "странно", в никакъв случай не искам да драматизирам картината и да правя някакви революционни открития. Тук ще изразя впечатлението си от това странно нещо; все пак тази статия е част от "Впечатленията на Благо Цветанов"...
      Да се залавяме за работа. Първият тип българи, чиито нрави привлякоха моето внимание, ще нарека ТИП ЕДНО. Не си мислете, че ще срещнете "тип две" в моето писание. Не - няма тип две. Има само тип едно - и в този тип ще включа онова, което смятам, че е най-разпространено сред българите. Не искам да давам някакво общо название, защото ако дам, то ще бъде убиждащо (може би) - а целта на това мое писание в никакъв случай не е да убижда. Аз просто ще опиша някои черти на този тип едно, а вие сами ще си прецените дали познавате някой, който може да бъде причислен към този тип. Помислете си също, дали и Вие не сте към този тип. Само си помислете - без да давате гласност на това дали сте или не сте...
      Основната черта, която обединява хората от тип едно, е т.нар. наличие на определен предразсъдък (или предубеденост). Този предразсъдък може да е към властта, към етносите и т.н. На основата на тази черта на характера се пораждат и други черти, които са второстепенни - наричам ги така, защото те са получени именно от предразсъдъците. От тези второстепенни черти зависят действията на хората, на индивидите. Нека се върнем на  предразсъдъци. В това свое писание ще рагледам два типа предразсъдъци - към властта и към етносите. Това, по мое мнение, са най-разпространените предразсъдъци в страната ни. Има си и исторически причини това да е така, но аз, поне засега, няма да търся причините, а само ще систематизирам нещата. Впрочем времето в което живеем е ужасно за хората от този тип. Ако имате търпение, ще разберете защо.
      Да разгледаме първо предразсъдъците към властта.
Тези предразсъдъци се основават на едно много просто правило. Това правило твърди, че "Никоя власт не е достойна да управлява такъв народ"... Сиреч никоя власт не се признава. Имам предвид, че хората от тип едно не просто не признават властта - тази, която е била вчера или е днес. Те не признават властта изобщо. Очевидно става въпрос за някакви наченки на стремеж към анархия... Какво да се прави - Ботево наследство... Но не си мислете че ви говоря за анархисти. Напротив - говоря ви за хора, които въобще не разбират от политика. Тези хора и хал-хабер си нямат от това (сиреч: нищо не разбират)! И плюят и псуват властта... А всъщност властта в момента е на най-високото представително ниво от Стамболовия режим насам... Всъщност - именно днес, в момента, властта демонстрира нечувана и невиждана угриженост за българския народ. Това не го казвам аз - това го казват от Европа и САЩ. Рейтингът на България в световните финансови агенции се вдигна тогава, когато на големите сили падаше (2009 - 2010 година). Няма смисъл да политизирам този текст, за да стане ясно твърдението ми. Но няма да е лошо, ако кажа, че на българина не му е в кръвта доверието към властта - все едно, че в съзнанието му е заложено точно обратното: да ненавижда всяка власт и всеки управник.
      Казахме, че има още един важен предразсъдък, който характеризира тип едно. Този предразсъдък е по-опасен. Това е предразсъдъкът към етносите (и малцинствата). Една голяма част от обществото ни са горди притежатели на този предразсъдък. Мразят циганите, турците, гейовете и т.н. Тук е момента да кажа, че предразъдъците са белег за изостанало развитие на една нация, на един народ. Колкото повече са предразсъдъците в един народ, толкова е по-изостанал той в своето развитие. Това го спира да се развива. Дори го връща назад. На запад в някои страни предразсъдъците се считат за отживелица - за нещо съвършено свършено и изчезнало(макар и да не е така), но тук - на балканите - те са в своя разцвет. Предполагам, че за никого не е тайна това, че българите не понасят цигани. Не само не ги понасят - ненавиждат ги. Дори по медиите се афишира омразата към циганите. Това е много интересно - затова ще дам пример. Да кажем, вчера имаше една новина със следното заглавие: "Пак пиянска свада: възрастен циганин преби жена си заради пари". С цялото ми уважение и към медиите, и към всичко що е българско, но в заглавието можеше преспокойно да се каже "възрастен мъж", вместо "възрастен циганин". Ето това е афиширане. Вярно - не е пряко, но не си мислете, че няма и пряк расизъм в някои от БГ-медиите. Тук - в този пример - ясно се казва, че човекът, който е извършил "деянието", е циганин. А бедният българин - като читател - дай му 6 - 7 подобни заглавия и мнението му е напълно формирано. От тук насетне види ли заглавие, в което се казва, че някой е пребил друг, той ще попита "Пак ли тези цигани"...
        Преди малко Ви казах, че времето в което живеем е ужасно за хората от този тип. Какво имам предвид. Аз лично взимам предвид две неща - на първо място управляващата партия като моментен (временен) представител на властта изобщо. Тази управляваща партия е ГЕРБ. В цяла Европа хвалят ГЕРБ, но не с простото "Браво", ами България е легитимирана като стабилна страна за инвестиции. Искам да кажа, че хората от споменатия вече тип мразят властта, въпреки, че властта ни в момента е на най-високо си ниво от повече от век насам... На второ място - етносите. Те са огромен предразсъдък за обществото ни. Обаче (има едно голямо ОБАЧЕ) - има един конкурс "Песен на Евровизия", в който взимат участие всички страни от Европа. България избра чрез гласуване Софи Маринова. Тоест България избра да бъде представена от Софи - а Софи е циганка (или ромка?). Ето това исках да ви кажа, споменавайки, че времето е много трудно за хората от тип едно - ТЕ мразят циганите, а всички НИЕ се гордеем с успеха на Софи (Впрочем Софи е невероятна изпълнителка, независимо от това, че пее чалга; все пак като певица тя "обхваща" с гласа си всичките 5 октави...).

Е - не смятате ли, че хората от този тип са изправени пред голям проблем?
Това, което те не харесват и смятат за лошо, вредно и т.н. отвсякъде им се налага като добро, полезно и т.н. Това, което се представя за масово е друго, различно е от това, което те мислят. С оглед на това може да се каже, че личното им мнение и позиция се потъпква (буквално!).Тоест съществува косвена намеса във формирането на мнението им. Очевидно след време тяхното мнение ще бъде съединено с това на съвременния човек-европеец. За добро или за лошо - така ще стане. Предразсъдъците си отиват лека полека и в един прекрасен ден няма и да има следа от тях. И въпреки думите на Айнщайн, който казва, че "да унищожиш предразсъдъците е по-трудно, отколкото да разделиш атома на частици" , предразсъдъците ще изчезнат (или поне най-разпространените от тях), а на тяхно място ще дойдат нови.

Предразсъдъците не могат да се унищожат. Те сами се появяват и сами си отиват когато колективното съзнание реши...

Хората с предразсъдъци не са нито анархисти, нито расисти. Това са хора, които просто избират да говорят от името на Аз-а. Те не предпочитат да са говорители на Свръх-Аза.
Те са си те.

14.07.2012 г.

За съвременните (bulgarski) типове и поведения


    Тези дни попаднах на нещо много интересно! Докато четях новооткрития от мен сайт Човешката библиотека, видях, че в него има копнеж за ученическо творчество. Този "копнеж" се изразява в конкурс - съответно за ученическо творчество. И както във всеки конкурс и тук има отличия. Сред отличените (или по-скоро отличниците) най-голямо впечатление ми направи един текст на Румен Скрински. Той е на 19 години и е ученик в Природо-математическа гимназия „Никола Обрешков“ в град Казанлък. 
Текстът ми направи впечатление с това, че показва съвременните типове хора, техните поведения и отличителни черти (което е своеобразна инструкция за разпознаването им). Като че ли виждам един опит за систематизация на типовете. Далеч съм от мисълта за сравнение с Теофрастовите характери, но не мога да скрия асоциацията, която изникна в главата ми. Е - вече Ви подсетих за Теофраст (съжалявам, не исках да го правя). Прочетете текста внимателно и се замислете относно това до каква степен обективното преобладава над субективното. Няма смисъл да ви приканвам да се замислите в това, дали вие присъствате в някои от портретите. Знам че ще го направите. И все пак ако не присъствате, моля не си правете прибързани изводи; в заключението е описано къде можете да видите "подробна изложба"




Портрети BG


Портрет №1: „Протестиращият човек“

Доста актуален представител на съвременната модерност. Отличителните черти са конформизъм, неадекватност, незапознатост с проблематиката, „безстрашие“, високопарност… Протестиращият човек на глас размишлява за глобални обществени проблеми, предлага цялостни алтернативи за справяне с кризисни ситуации, дълбае под основите на гражданската консолидация. Сравнява поведението си с авторитетни примери, позовава словесните си тропари на авторитетни личности и главно смята себе си за авторитет. Безцеремонно изисква радикални промени, смята управленските политики за „бошлаф работа“, като категорично демонстрира широките си познания и за енергетиката, и за здравеопазването, и за образованието, и за финансовата стабилност, за кризата по света, щастливите кокошки, разпространението на дрога, проституцията, субституцията, сублимацията и т.н… нещо като ходеща „Уикипедия“, ама по-лошо. Протестиращият човек беснее по площади, улици, митинги, стачки, но главната арена на изявата му е в главата, където той е „величав исполин“, надминал по грандиозност Картаген, Спарта… Перущица. Често ще чуете от протестиращия човек, че се чувства част от гражданското общество, но ако трябва да раздели на две магарета плявата, ще я прибере всичката за себе си…! (Нека още тук направя вметката – портретите сами носят посланията си, аз няма да ги издам!) И с риск да бъда линчуван от протестиращите човеци, ще завърша с поговорката „див глог питомно грозде не дава“!…

Портрет №2: „Чалгаджията“

Често пъти чалгаджията е личност – посредствена, но с високо мнение за себе си и отлична преценка за ценностите, които изповядва. Музиката, която слуша, далеч не е просто за забавление. Тя се превръща в начин на живот, в стимул за „самоусъвършенстване“, в алтернатива и перспектива за бъдещето. Чалгаджията също не пропуска да се информира за множеството казуси от обществен характер, ала мнението, което си изгражда за събитията, задължително преминава през пресата на чалга съзнанието. То гради кумири, формира силиконови идеали, извисява, посвещава в храма на ракията и маането, за да се превърнеш един ден в достоен последовател на модерната религия, изискваща широко познание на каноничните текстове, в които често пъти лирическият герой не е наясно какво точно му „влиза“ и респективно – „излиза“… Чалгаджията също би се включил в протести „на парче“, особено ако бъде разрушен храмът на вярата му, за да бъдат вдигнати дяволски сгради с демонични предмети – книги, свитъци, културно-халтурни ценности… Той трудно би се вслушал в размишления за катастрофалното присъствие на ориенталщината, понеже всички слова с различен брой над 20 са като чужд език – невнятни. Най-забиващата теза, която чалгаджията би изтъкнал, за да защити и себе си, и авангарда, на който е сподвижник, е че музикалната чалгия предразполага към спортни занимания, в които се концентрират упражнения предимно в областта около и под бирения корем. А върви и доказвай сега, че чалгата е заплаха! Чалгаджията е прозрачен като чисто стъкло, по което са пробвали плюнките си мухите. Чалгаджията е плосък и гладък като идеално равната повърхност, за която мечтае Галилео Галилей. Чалгаджията е като тапет – рано или късно пожълтява…!

Портрет №3: „Интилигенть“

Тази персона обожава винаги да борави с натрупаното познание, за да изпъква и извисява своя милост над масата „прустаци“. От нея ще чуете да възхвалява ортодоксални ценности, да цитира авторитети, да чете Агата Кристи в оригинал, но и неистово да се дърля по кръчмета, в които не ходят индивиди от обкръжението ѝ. Интилигенть често призовава да се храним рационално, здравословно, но и да не забравяме духовната храна, ала с повече желание и креативност може да бъде засечен с купа чипс, току-що изгасена цигара и клюкарско списание. Халтурникът на халос дава купища пари за книги на световноизвестни писатели, когато е в компания с приближени, ала бумагите му служат после да си подпира я вратата, я скърцащото легло. Ще засечете интилигенть да говори за важни въпроси за отпадането на и-краткото, пълнияТ член, „я“-то и „е“-то, ала да скача и да се противи срещу навлизането на 4ujdicite ф rodнатa рe4. Той разбира и от полЕтика, защото има готови решения за редица обществени проблеми, използвайки „копиту“ и „пейсът“. А, ето го – странно защо гледа постановката „Криворазбраната цивилизация“, докато с нокторезачка си подрязва кожичка, че му „закачала“ сакото…

Портрет №4: „Фейсбукчията“

Колоритен представител на съвременната актуалност, гледащ с озадачителен поглед, когато разбира, че яйцата от иначе щастливите му кокошки във фермата не са точно същите в магазина. Обожава да поства статуси от сорта: „Мия си зъбките“, „Пraвi торть с портокалофи kori4ki“, „ае- тая вечер пулудявамииии“, „4estit nacionalen praznik balgari!!! Da jivee maika balgaria!!!“ или „Еgati horata, nau4ete sa da pishete na balgarski ezik“!… Чрез тях той отразява своите моментни състояния и занимания, като смята, че е проблем, ако по-малко от десет души „харесват това“. Веднага се пораждат съмнения дали наистина хваща „укото“ във виртуалната клюкарница, та ако не, предприемат се крути мерки: рилейшъншип статусът от „необвързан“ се променя в „отворена връзка с…“; започва се лудо поздравяване на тоя и оня с някоя нарочно подбрана шумна чалга, та да провокира; постват се интересни простотийки като „Институтът за незавършени изследвания откри, че 78% от…“. Социалната онлайн хиена непрекъснато дебне да коментира нещо свръхактуално, напряга наличния капацитет от думи, изписани на два езика/ezika. Фейсбукчията често пъти става administrator на групи като „Da sberem si4ki balgari na idno mqsto“ или „Говорi si Ni ми пре4и6“, за да популяризира своите становища и убеждения относно граждански активните хора. Ето – в момента го виждам какво прави – изпраща ми покана за национален протест! Мирси, предпочитам да си пусна на топло чалгата или турския сериал!

Портрет №5: „Фенът на турските сериали“

Фенът на турските сериали обикновено е многострадална личност, която изживява чуждата трагедия на екрана, като оставя собствените си нерешености сами да се наредят. Съзнанието ѝ непрекъснато е ангажирано със следващия предстоящ епизод, а дотогава тя реди конспиративни хипотези за възможния развой на събитията. Живо ненавижда персонажите, които „бъркат работата“, и жадно подкрепя любимците си, като несъзнателно им дава наставления какво да правят. Приветства началото на всеки епизод, като изолира сетивата си за околните. Дето се вика – и пожар да пламне, верният фен няма да тръгне да бяга, преди финалните акорди на саундтрак шапката да алармират „за днес толкоз“! Сериалът възпитава и в култура на хранене, припомня родово-патриархални устои, формира ценностни ориентири, така че каквото иска да си мели критиката – съседите правят себап! Това е! Вие разсъждавайте за моралното!

Портрет №6: „Политическият скандалджия“

Това е високообразована и ерудирана персона, която с възторжено злорадство хапе де що има. Скандалджията не познава граници на поведението си, защото винаги търси изключителността, която сензацията ще предизвика. Той редовно пърха с криле от медия в медия, за да дава сведения как се развиват актуалните злободневности. Интригата е неговото второ лице, чрез което изявява своята неподозирана крайна индивидуалност. Не се вълнува как ще прозвучат изказванията му, важно е просто да звучат. Той успява да скара сума народ, който и без това трудно понася отделните си членове, а така да измества смисловия център от важните, същностните неща.

Портрет №7: „Отчаяният“

Представител на огромна обществена прослойка. Характерни черти – меланхоличност, усещане за безизходица, апатичност, чувство за тотална безперспективност, неудовлетвореност и излъганост. Отчаяният няма идея какво да прави с живота си, щом вече всичко е опитал, борил се е за всичко, мечтаел е за всичко, а в крайна сметка всичко е нищото. Той трудно би обвинил себе си за жестоката си съдба, която го е погнала с вилата. По-скоро ще намеси за скотското си поведение виновници по висшите етажи на властта, недодялания комшия, недалновидната съпруга или пък децата, задето са се пръкнали и те на цялата немотия. В по-тежки случаи можем да чуем аргументи като световната конспирация, американската инвазия, европейската бюрокрация и руската олигархия. Отчаяният изповядва често страстите си пред мълчащия си събеседник в подножието на някоя кръчма, като заявява, че ако не беше кривият му нос, ехей, къде-къде в йерархията щеше да бъде!

Подробната изложба ще намерите по книги, вестници, списания, онлайн издания и, разбира се, първо вътре в себе си. Защото тези колоритни образи са част от всекидневието ни, част от мен и теб, част от колективното и индивидуалното поведение. Те поставят редица въпроси за деградацията на личността, лишена от граждански статут, от достойнство, от свобода. Те разкриват започнал процес на девалвация на ценностите и кастрация на морала!… И все пак осъзнаването остава личен избор!… Цялостните изводи са от вас! Лека седмица!

~ ~ ~

Румен Скрински
19 г.
Природо-математическа гимназия „Никола Обрешков“, Казанлък

13.07.2012 г.

Псевдоморфология: ''Чувствам'' е различно от ''Имам чувство''



Границата между морфологията и псевдоморфологията не е никак голяма...

      Koгато пиша нещо, винаги стигам до онзи прекрасен момент, в който се чудя коя от няколко думи да използвам. Тоест коя дума би описала по-точно мисълта ми. Е - така се случи и този път.
      В главата ми се въртеше едно изречение от сорта на "Понякога имам чувството, че...". Да, обаче в главата ми винаги се появява и един опозиционен гласец, който абсолютно винаги казва нещо по-различно. В случая - този гласец ме накара да си помисля защо вместо да кажа "Понякога имам чувството, че...", не кажа "Понякога чувствам, че...". И именно тук аз установих, че едното е различно от другото, че

"Понякога имам чувството, че..."

е различно от

"Понякога чувствам, че...".

      Да, нормално е да има разлика в смисъла - все пак "чувството" е съществително, а "чувствам" - глагол. Това са различни части на речта (класове от думи). Това е причината да имат различен смисъл - те са различни думи,отделни думи. Ако бяха форми на една и съща дума, тогава смисловата връзка между думите щеше да е по-близка. Но не са. Съвременната морфология гледа на тези думи като на отделни думи, а не като форми на една и съща дума.
     Аз обаче реших да погледна на тях като на "близки думи" - тоест думи, за които би могло да се каже, че са форми на една и съща дума, но не са.

Предлагам ви някои "близки" на "чувство" думи:

чувство - съществително име.

чувствителен - прилагателно име.

чувствено - наречие - чувствено.

чувствам - глагол.

чувстване - отглаголно съществително.

чувствайки - деепричастие.

чувстващ - сегашно деятелно причастие.

чувствал - минало свършено деятелно причастие.

чувстван - минало страдателно причастие.

     След като всички от горепосочените думи не биха могле да се определят като форми на една и съща дума, бих могъл съвсем спокойно да ги обединя под общото название "близки думи".
За основна форма приемам формата в същ.име, ед.ч. м.р. нечленувано - т.е. чувство.
Основата на "парадигмата" на близките думи е "чувтсв".
     В заключение ще повторя това, което казах в началото: Границата между морфологията и псевдоморфологията не е никак голяма...

За тютюна



(...) Освен приписваната му (...) способност да гаси пламъците на похотта и бунта на телесата, (...) тютюнът служи да просветлява душата, да я пречиства и да я подготвя за екстатичните видения и сънища; той служи за призоваване на духове и ги кара да общуват с хората и да ги прави благосклонни към нуждите на племената, които ги почитали, и за да лекува всички недъзи на душата и тялото..."

Из "Moeurs des sauvages ameriquains, comparees aux moeurs des premiers temps" (2:133), Жозеф Франсоа Лафито, 1724 г.

източник: Литературен вестник, (11-17.07.2012) 

Франкофоните във Враца ще празнуват


        "Клуб на франкофонията - Враца" за пореден път ще отбележи Националния празник на Република Франция - 14 юли. В денят, в който през 1789 год. французите разрушиха символа на монархията - Бастилията, и е поставено началото на френската република, врачаните - посетители на френския език и обичаи, ще покажат уважението си към един велик европейски народ. 
        Известен е големият принос на френската нация за развитие на световната култура и изкуство. Една от основните цели на клуба на франкофонията е стимулирането на изучаването на френски език и популяризирането на френската култура. Или както казват: "Да знаеш френски, не означава, че само говориш чужд език!" Тази година клубът е избрал да отбележи празника с представяне на типични френски кулинарни изкушения. Мястото на срещата за всички франкофони ще е на 14 юли - събота от 10 ч. пред читалище "Развитие". Всеки ще има възможността да опита френски кроасани, послуша шансони и да станете част от доброто настроение.


Емил ПЕНЯШКИ - председател на "Клуб на франкофонията - Враца"

12.07.2012 г.

Притеснителни ли са лекциите на Харалампиев



      "Всички преписваме, но е важно добре да крием източниците си" - Това са думи на Айнщайн... Професор Ив. Харалампиев (от ВТУ) казва така: "Всички преписват, освен аз - просто защото моята дисциплина е твърде млада и няма откъде да препиша"... Интересно...
       Споменах тези две сентенции за преписването, тъй като самото действие "преписване" е сложно понятие. Какво значи да преписваш? Може би означава да твърдиш, че си написал нещо, а всъщност някой друг го е написал преди теб? Ами да - точно това означава преписването. Когато обаче твърдиш, че в твоето ''писание'' (най-общо казано) има нещо, което не е от теб, а е взето назаем от друг - това може да е всичко друго (напр. цитиране), но не и преписване.
      Преди няколко дни си купих учебника на Иван Харалампиев по ИБКЕ. Този учебник всъщност носи заглавието "ЛЕКЦИИ ПО ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК ДО ВЪЗРАЖДАНЕТО" и е предназначен както за студенти, така и за млади учени. Та - този учебник има 143 страници. По-интересно е друго нещо - на края на учебника има "Цитирана и използвана литература" - сиреч - авторът споменава своите източници. Това споменаване е отнело 15 страници от учебника.
       Кое е притеснителното?  Притеснително е съотношението на броя страници, в които само се споменава "цитираната и използвана литература" към общия брой страници. Това ще рече, че книгата е с общо 143 страници, от които 15 са заглавия на други книги - тоест една десета част. Това ме накара да се замисля - има нещо авторско в тази книга, при положение, че цитираната литература е толкова много?
       Огромният запас от цитирана литература не трябва да ни притеснява, защото - все пак -  дисциплината е съвсем млада и именно като такава, трудът на проф. Харалампиев представлява една систематизация на тази дисциплина. Това е и хубавото на трудът на проф. Харалампиев -  нещата са систематизирани и подредени, авторът е верен на източниците си и не пропуска да ги спомене. Представени са различни гледни точки на определени места, при които няма единно становище. Авторът не пропуска да заеме позиция там, където се чувства по-компетентен от всякога, а аргументирането му е повече от издържано. Огромният запас от цитирана литература е обусловен от проблематиката на сравнително младата дисциплина. От тази гледна точка няма нищо притеснително в цитирането и използването на друга литература, именно защото са направени препратки към книги и автори.

За Паисий и творбата му...

     Преди да напиша нещо, каквото и да било, винаги си поставям някаква цел. Тоест: първо си задавам  въпроса "Какво искам да напиша?" и едва тогава започвам да пиша. Да, обаче все нещо изниква и  отклонява първичната цел на това, което искам да напиша.
С настоящето си писание целя да систематизирам нещата около Паисий и "История..."-та му.  Естествено - и тук изникнаха някои нещица, които се опитаха да ме отклонят от темата, но се  постарах да не им обръщам такова внимание.

2012 година е.
През тази година България чества 250 - годишнината от написването на "История  Славянобългарска". Нейн автор - всички знаем - е Паисий Хилендарски.

    Около "История..."-та и нейния автор има много интересни неща, които могат да се кажат. Обаче  някои неща - съзнателно или не - често остават неразказани. Казвайки "неразказани", имам предвид,  както се досещате, че нещо не е казано - или, ако е казано, то е казано по един такъв начин, че да  не може да бъде разбрано правилно - в същността си. А не можем ли нещо да разберем в  същността му, значи ние го познаваме само повърхностно. А ''повърхните впечатления оставят и  повърхни познания: а от такива познания излизат криви разсъждения. От това – и криви убеждения,  които представят смешни умове.''(Добри Войников - "Криворазбраната цивилизация")

      Предлагам Ви един систематизиран поглед върху Паисий и неговата творба. Ще се опитам да  изтъкна това, което считам, че е неразказано. Пак казвам - под "неразказано" имам предвид не нещо  скрито, а напротив - нещо явно, но за което не се говори много.

Да започваме!

КОЙ Е ПАИСИЙ ?

Когато говорим за Паисий, трябва да имаме предвид четири години - 1722, 1745, 1762 и 1962  година.

Какво става през тези четири години?

 - През 1722 година е роден Паисий. В науката е прието да се казва, че Паисий е роден в Банско.  Сам, обаче, Паисий казва, че е роден в Самоковска епархия (това е цялата област на югозапад от  София).
 - През 1745 година Паисий се заселва в Хилендарския манастир в Света Гора (Атон).
 - През 1762 година Паисий завършва своята "История Славянобългарска".
 - Два века по-късно - през 1962 година, Паисий е канонизиран за светец с писмен акт на Светия  Синод на Българската православна църква.

      Общо взето сведенията, които имаме за Паисий, се съдържат именно в неговата "История...".  Паисий говори за себе си на две места в творбата си - в заглавието и в послесловието.
В заглавието, Паисий казва за себе си:
 - че живее в Света гора (Атон),
 - че е дошъл от Самоковската епархия през 1745 г.
 - че е завършил творбата си през 1762 г.
В послесловието казва:
 - че е йеромонах и проигумен на Хилендарския манастир.
 - че има брат - Лаврентий, който е с 20 години по-голям от него.


Творбата "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА"

Казахме, че когато говорим за Паисий, непременно трябва да имаме предвид четири години.
Е - когато говорим за Паисиевата творба също трябва да имаме предвид няколко години.

 - На първо място - 1762 година - това е годината на завършването на "История Славянобългарска"
 - На второ място - 1765 година - тогава е направен първият препис на "История..."-та
 - През 1914 г. Йордан Иванов издава за първи път "История Славянобългарска" по Зографски  оригинал.

През 1762 година Паисий завършва "История..."-та в Зографския манастир. Обстановката в  България по това време е такава, че единственият начин за разпространение на творбата е чрез  преписи. И първият препис не закъснява - три години по-късно (през 1765г. в Котел) "История..."-та е  преписана. Преписва я Софроний Врачански, който по това време бил известен с името Стойко  Владиславов. Този препис е известен в науката като "първи Софрониев препис" (до края на живота  си Софроний преписва "История..."-та още веднъж - през 1781 - това е т.нар. "Втори Софрониев  препис"). Многобройни са преписите на Паисиевата творба - известни са над 50 преписа и  преправки.

Преписи: След първия Софрониев препис следват преписите на Алекси Попович (1771 г.), на Никифор  Терновалия (1772 г., Рилски препис), вторият Софрониев препис (1781 г.), Кованлъшки препис (1783  г.), Еленски препис (1784 г.), преписът на Дойно Граматик и др.

Преработки и "преправки": на поп Пунчо (1765 г.), Рилската преправка (1825 г.), Сопотска (1828 г.) и др.

    Дотук с преписите.

Кога излиза за първи път в печатно издание "История Славянобългарска"?

През 1844 г. излиза първото печатно издание от Христо Павлович, но то е значително преработено.  "История Славянобългарска" се издава многократно - под редакцията на видни наши учени. От  Йордан Иванов е издадена за първи път по Зографския оригинал. Това става едва през 1914  година. Следват издания от Стефан Романски, Петър Динеков, Боню Ангелов, Божидар Райков и др.


Така.
Видяхме историята на "История..."-та.
Сега нека вникнем в самата "История..."


Твърде любопитно е заглавието на творбата. На съвременен български език, то звучи така:

"ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА ЗА НАРОДА И ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ЦАРЕ И СВЕТЦИ И ЗА ВСИЧКИ  ДЕЯНИЯ И МИНАЛО БЪЛГАРСКИ. СЪБРА И НАРЕДИ ПАИСИЙ ЙЕРОМОНАХ, КОЙТО ЖИВЕЕШЕ В  СВЕТА ГОРА АТОНСКА И БЕШЕ ДОШЪЛ ТАМ ОТ САМОКОВСКАТА ЕПАРХИЯ В 1745 ГОДИНА. А  СЪБРА ТАЗИ ИСТОРИЯ В 1762 ГОДИНА ЗА ПОЛЗА НА БЪЛГАРСКИЯ РОД."

Съвсем нормално заглавие. Или не?
В духа на епохата е нормално заглавието да бъде обстоятелствено и пояснително. Все пак говорим  за средата на 18-и век. В днешно време заглавия с такъв обем биха обрекли на неуспех дадено  произведение. Това може би се определя от потребностите на публиката. Днешната маса няма  потребностите на онази "публика", която е живяла преди четвърт хилядолетие.
Говорейки за заглавието, трябва да споменем и още един интересен факт - заглавието се намира между двете предисловия

КОМПОЗИЦИЯ

Повечето учени гледат на творбата като на състояща се от 10 части (тоест така, както Паисий я  написва):

  •  1.ПОЛЗАТА ОТ ИСТОРИЯТА
  •  2.ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ ОНИЯ, KОИТО ЖЕЛАЯТ ДА ПРОЧЕТАТ И ЧУЯТ НАПИСАНОТО В ТАЯ  ИСТОРИЯ
  •  3.ИСТОРИЧЕСКО СЪБРАНИЕ ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД
  •  4.ТУК ВНИМАВАЙ ЧИТАТЕЛЮ, ЩЕ КАЖЕМ НАКРАТКО ЗА СРЪБСКИТЕ КРАЛЕ
  •  5.ПАК ЗАВЪРШВАМЕ РАЗКАЗА ЗА КОНСТАНТИН ШИШМАН
  •  6.ТУК Е ПОТРЕБНО ДА СЕ СЪБЕРАТ ЗАЕДНО ИМЕНАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ КРАЛЕ И ЦАРЕ.  КОЛКОТО СЕ НАМИРАТ. И КОЙ СЛЕД КОГО Е ЦАРУВАЛ
  •  7.СЪБРАНО НАКРАТКО КОЛКО ЗНАМЕНИТИ БИЛИ БЪЛГАРСКИТЕ КРАЛЕ И ЦАРЕ
  •  8.ЗА СЛАВЯНСКИТЕ УЧИТЕЛИ
  •  9.ТУК СЪБРАХМЕ НАКРАТКО ИМЕНАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ СВЕТЦИ, КОЛКОТО СА ПРОСИЯЛИ ОТ  БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ
  •  10.ПОСЛЕСЛОВИЕ


Паисий сам е разделил творбата си на десет части и така повечето учени гледат на нея - като на състояща се от десет части. Всъщност - така и трябва да се гледа на творбата. Това е призмата, през която сам Паисий иска да бъде четена "История..."-та му.

Но в зависимост от начина, по който ние гледаме на творбата, бихме могли да я разделим на най-малко 4  части:

  •  първо предисловие
  •  второ предисловие
  •  същинска част (включва седем глави)
  •  послесловие


Има причини, които не позволяват да гледаме на двете предисловия като на една - обща част, въпреки че Паисий се опитва да прави връзката между тях. А създаването на връзка между два текста, според мен, цели единствено да се създаде впечатление за цялост.

Нека разгледаме двете предисловия:

Първо предисловие - "ПОЛЗАТА ОТ ИСТОРИЯТА". Тук е изложена ползата от това човек да знае историята, да я познава:

"Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю"

Това познаване е не само полезно, но и потребно:

"Сами от себе си да се научим не можем, защото кратки са дните на нашия живот на земята. Затова с четене на старите летописи и с чуждото умение трябва да попълним недостатъчността на нашите години за обогатяване на разума."

Този първи предговор не е писан от Паисий, а е взаймстван. Научните изследвания сочат, че  основните идеи в този първи увод са взети от предговора на полския книжовник Скарга към  историята на Цезар Бароний. Затова и мислите в "Ползата от историята" са в духа на  средновековното схващане за историческите поуки.

Второ предисловие - "ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ ОНИЯ, KОИТО ЖЕЛАЯТ ДА ПРОЧЕТАТ И ЧУЯТ НАПИСАНОТО В ТАЯ ИСТОРИЯ". В началото на това предисловие виждаме връзка с първото предисловие. Тази връзка е осъществена чрез повтарянето на ползата от това да се знае историята:

"За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.".

Именно думите "потребно" и "полезно" в контекста на нуждата от това да се познава историята създават връзката между двете предисловия. Това е връзката, с която Паисий свързва двете предисловия.

Друг интересен момент от това второ предисловие:

Тук са думите "О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин...". В това предисловие виждаме призив за отстраняване на гъркоманията. Паисий предполага, че българите се гърчеят, защото гърците са по-развит от тях народ.  Споменава, че има и по-развити народи от гръцкия, но не е видял нито един грък, който да иска да остави своя език и род:

"Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никакви придобивки от гръцката мъдрост и изтънченост?"

Същинска част. Представлява компилация от трудове на различни историци: Мавро Орбини („Regno digli Slavi“ - тоест„Славянското царство“), Цезар Бароний („Деяния церковная и гражданская“ - тоест „Църковна и гражданска история“, 1719 г.) и някои византийски хронисти. Паисий ползва също български жития и грамоти на българските царе. Тази част се състои от 7 глави, които съчетават разказ за българските и сръбските царе, за светиите и славянските първоучители. Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, който е направен. Този подбор подчертава войнството и духовната възвишеност на българския народ.

Послесловие. Тук Паисий изяснява мотивите за написването на "История..."-та:

"Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. "

В тази част на творбата се дават и сведения за източниците, които Паисий ползва.

Именно в послесловието видях нещо твърде интересно.
Това "интересно нещо" бих го нарекъл "извинение". Наричам го "извинение", защото Паисий сякаш ни се извинява за това, че не се е старал да пише "според граматика":

"Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца."

 В "извинението" се изяснява целта, която Паисий си е поставил. Той не се е старал да пише "според граматика" - старал се е да събере на едно място "тая историйца". Това е била неговата цел и именно тук е вложил старание.

Друг интересен момет:
"История.."-та е писана за ползата на народа ни, но и за слава на "нашия господ Исус Христос":

''Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия господ Исус Христос.''


Е - можем и да му простим на Паисий, че не се е старал да "нарежда речите". "История.."-та му е първото произведение в новата българска литература и историография, отражение и манифест на Българското възраждане. Написването й във времето и условията при които живее Паисий е изключителен граждански подвиг. Авторът излиза от рамките на средновековния светоглед и намира нов смисъл и нови ценности в народния живот. Паисий влиза в историята на българската литература само с една книга, но книга - новаторска по съдържание и форма.

В никакъв случай не трябва да подценяваме формалната страна на Паисиевата творба. С какви думи започва и с какви - завършва?
 "История.."-та започва с думите "Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю". Онази дума, с която завършва "История.."-та, е ''Амин''.


Предлагам да завършим с едно прекрасно изречение.
В съвременните учебници по литература представянето на Паисиевата история винаги започва по този начин:

"Не е достатъчно да се каже, че "История Славянобългарска" е просто един исторически труд. "


.

Графомания ли? - Никакъв графоман не съм

       Никакъв графоман не съм! Това го установих днес, както си ходех по улицата и виждайки една прекрасна млада дама. Въпросната мадама беше стройна, с дълга черна коса, която стига до кръста й и дълги прави слаби и изящни крака, които стигат чак до сливиците й. След като я видях започнаха да ми се въртят едни мисли из главата, чак ме хваща срам да ги кажа. И тогава ми просветна нещо - ако бих могъл да запиша всяка своя мисъл от този момент, в който я видях и продължавах да я виждам, колко ли голям текст щях да изпиша? Колко от тези мисли бих могъл да изрека на глас и да ги запиша на бял лист в някоя тетрадка?
       Не, това е графомания! - Помислих си аз и в този момент някаква друга мисъл прекъсна опита ми за трезво разсъждение:
 - Да, но по радиото онзи ден чух, че е по-добре да си графоман, отколкото наркоман...
Очевидно тази "мисъл" не беше адекватна на мисловната ситуация, в която бях попаднал и бързо я отхвърлих. В този момент започнаха да ми се нареждат онези мисли, които аз старателно отбягвах до този момент. Установих, че глаголната температура на изразите, които се въртяха в главата ми, се покачваше със всяка следваща мисъл. Няма да навлизам в подробности, а ако вече съм навлязъл, моля да ме извините...