Търсене в този блог

Translate

18.09.2012 г.

Теодора Димитрова: ВТУ е предизвикателство по пътя към желаната цел


Теодора Димитрова е студентка от ВТУ в трети курс, специалност Българска Филология. На 11-и септември с нея проведохме разговор относно личните ù впечатления от ВТУ. 

 - Какво беше първото ти впечатление от университета?

 - Спомням си, че когато си подадох документите за кандидатстване в университета, седях пред стълбите, на най-долното стъпало, и бях сигурна, че първите стъпала, които ще изкача ще ми бъдат най-трудни. В последствие ще ми бъде по-лесно, ще свикна и накрая ще ги качвам без притеснение, а с огромно удоволствие. Нека обаче не се получава двусмислица с "приказка за стълбата" (смее се). Приех тези стълби като едно предизвикателство - предизвикателство по пътя към желаната цел.
   Друго впечатление, което имах в началото е самата атмосфера в университета. Въздухът сякаш беше пронизан от вдъхновение. Със стъпването ми в университета се пося зрънцето на надеждата, че ще стана по-добър човек.
   Независимо, че съм живяла известно време в Търново, влизането ми във Великотърновския университет "Св.св Кирил и Методий" промени погледа ми към Търново. Този поглед вече се бе обрисувал с други картини и с други гледки. Вече гледах на Търново като на място, в което мечтите се сбъдват.

 - Какво мислиш за преподавателите от ВТУ?

 - Тъй като имам поглед и върху други преподаватели от други университети, мога да кажа, че бях очарована от преподаването във ВТУ. Блестящи оратори, омайващи с думите си - това мога да кажа за преподавателите. Някои от преподавателите ги почуствах близки, дори мога да кажа и приятели. Въпреки това, открих и преподаватели, които налагаха мнението си, а нашето мнение (на студентите - бел.ред.) не беше приемано. Имаше и преподаватели, които внушаваха респект - това естествено не се отразяваше добре на учебния процес. И все пак повечето от преподавателите бяха загрижени към нас; искаха да ни научат и... както казваше една преподавателка от първи курс: "Нека пуснем косачката и да оберем всички бурени и плевели от вашия мозък". Общо взето добрите намерения и желанията на повечето преподаватели засенчиха мисълта за неуспех, която като че ли ни беше внушена от други.

 - Има ли преподаватели от Великотърновския университет, които те вдъхновяват в живота?

 - Да, има. Има такива, които доказват, че няма невъзможни неща, че упоритостта и силата на мисълта позволяват да не се стигне до неуспехи и непостижими цели. Именно тези преподаватели те вдъхновяват към книгите и към един свят, който ти позволява да гледаш от различна гледна точка. Тези преподаватели те вдъхновяват към това да се почувстваш различен. Университетът дава знания, възможности и запознанства.

 - Какво друго дава университетът?

 - Ученето във ВТУ е голямо приключение. Самите емоции и чувства, които изпитваш са по различни. Удоволствието от една добра лекция, от успеха на изпит, от адреналина, който се поражда след изпита и чакането на резултата е невероятно. Тук установих, че всяко положено усилие и труд се възнаграждава. Всеки прочетен ред, всяка прочетена книга ми е било в полза. Преподавателите са оценявали труда ми и са ме оценявали именно според него. Това е едно от нещата, по които нашата специалност - Българска Филология - се различава от другите специалности.

 - Как искаш да завършим нашия разговор?

 - Започнахме със стълбите и ще завършим със стълбите. Изкачването на стълбите вече е преполовено. По-лесно стана някак си изкачването, тъй като съм положила достатъчно усилия, за да стигна дотук. Вече дори невъзможното ми се вижда възможно. Препятствията вече не ми се виждат толкова трудни, защото знам, че целта е близо. Защото знам накъде съм тръгнала.


11 септември 2012г. 

Спомени от ВТУ


Анна Ненова: Няма да забравя пламъка в очите им


Анна Ненова е студентка във ВТУ, специалност Българска Филология, трети курс.
Ето какво ми каза тя, когато я попитах с какви спомени ще остане от ВТУ:

    Дълго се чудих как да започна разказа си , как точно да го формулирам... Реших да бъда кратка и честна. Започнах обучението си във ВТУ със смесени чувства. Нямах ни най-малка представа какво ме очаква, какви ще бъдат изискванията към мен, задълженията ми, дали изобщо ще мога да се справям с тях. С две думи бях доста изплашена. Всеки ми беше разказвал за студентския си живот, как това са едни от най-хувбавите години в живота на човека – срещаш се с много нови хора, научаваш много нови неща и полека се превръщаш в отговорен възрастен, който има точно определена цел в живота.
    Още от малка обичах литературата и българския език, затова и си избрах тази специалност, чрез която срещнах много добри професионалисти, в чиито аудитории влизах с удоволствие. Опитвах се да попия колкото се може повече от тях, да ги слушам внимателно и да ми бъдат за пример. Двама от тях са се запечатали най-ярко в съзнанието ми и винаги ще си спомням за тях. Това са проф. М. Спасова и проф. Д. Кенанов. Не само, че техните предмети ми бяха любими, но и самите те ме караха да уча с удоволствие и да полагам повече усилия, да се старая. Никога няма да забравя пламъка в очите им, когато говореха за любимото си житие или светец, или как всячески се опитваха да ни научат на поне малко старобългарски, за да ни е по-лесно в предстоящите дисциплини. Как говореха със страст на лекциите (и упражненията) си и се радваха, ако поне един студент ги слуша с напълно отдадено внимание.
    Възхищавам се на знанията и професионалните умения на тези хора, на методите им на преподаване и отдадеността им. Дано да не прозвуча много наивно и по детски, но се надявам, ако и аз един ден стана преподавател, да успея да докосна учениците си така, както тези хора докоснаха мен. Да обичам професията си и да я прилагам с удоволствие.


17 септември 2012г. 


Спомени от ВТУ


Теодора Иванова: Винаги ще си спомням с усмивка за годините ми като студентка във ВТУ


Теодора Иванова е студентка във ВТУ, специалност Българска Филология, трети курс.
Ето какво ми каза тя, когато я попитах с какви спомени ще остане от ВТУ:

Като студентка, вече преполовила бакалавърската си степен, няма как да не се замисля с какви спомени ще остана от университета. Вече съм натрупала известни впечатления и смело мога да кажа, че никога не съм съжалявала за избора си. Точно преди две години реших да запиша Българска филология и бях убедена, че ще се насоча към ВТУ. Така и стана. Навлязох в една сериозна материя, в среда с изключителни преподаватели и се запознах с хора, с които имаме сходни интереси в тази област. Най-важното нещо при избора на специалност е той да бъде съобразен с уменията ти, да имаш желание за обучение и развитие в тази област. Мисля, че голяма отговорност за това има не само съответният студент, но и преподавателите. Те са тези, които трябва да ни дават стимул и тласък напред. Това, което най много ми харесва в моя факултет, е именно тяхната отдаденост. Не веднъж съм забелязвала блясъка в очите им, желанието им не просто да „отбият номера” като си разкажат темата, но и да ни впечатлят, да подбудят интерес у нас. А всички знаем, че това не е лека задача. За тези две години имам чувството, че много съм се променила. Промени се изказът ми, стилът ми на писане, дори начинът ми на мислене. Благодарна съм на хората, отговорни за това. Надявам се повече студенти да ги оценят и да се възползват от това, което те така щедро ни дават. Разбира се, ще остана с още хубави спомени – страхотният град, красивата природа, добрите приятели, които срещнах. В едно съм сигурна – винаги ще си спомням с усмивка за годините ми като студентка във ВТУ и никога няма да съжалявам за решението си!


11 септември 2012г. 


Спомени от ВТУ


11.09.2012 г.

За Кошлуков, партизаните и черешата на Илия

Датата е девети септември 2012 година.
На тази култова дата в родния ефир възкръсва предаването на Кеворк Кеворкян "Всяка Неделя".
Това предизвика Емил Кошлуков да каже:

Девети септември е, по телевизора дават Всяка неделя, не смея да проверя коя година сме в календара... 

Кошлуков е прав. Особено ако имаме предвид какво се случва на тази дата. Изключвам телевизионното предаване "Всяка Неделя". Та какво се случва на тази дата? Ето какво пишат журналистите от Dariknews:

Тленните останки на партизанина Илия Златев - Камен бяха препогребани навръх 9 септември в Павликени. Церемонията се състоя в близост до паметника на героя в центъра на града и на нея присъстваха племенницата на Илия Златев, народният представител Бойко Великов, кметът инж.Емануил Манолов, председателят на ОбС инж.Дончо Дончев, общински съветници, представители на политически сили и неправителствени организации в града. 

Наистина! Коя година сме? В кой век живеем, щом все още има церемонии по погребването на партизани?
В дарикнюз пише още, че:

Паметливи граждани припомниха, че това е четвърто поред препогребване, след като останките са полгани първо в с.Царски извор, след това в двора на църквата в Палвикени и последно - до паметника на Камен в центъра на града. 
Всъщност, поне по мои наблюдения, това - да се погребва партизанин по няколко пъти - не е нещо нетипично и учудващо обществото.
Ето например в едно врачанско село също е имало случай, при който погребали партизанин за трети път. За този случай веднъж разказа баща ми. Когато го попитах защо са сменяли мястото на гроба, той ми отвърна реторично: "А Илия защо си мести черешата?". Илия, всъщност, е комшия на баща ми и случаят при него е следният: Купил си череша и я посадил. След около два месеца,обаче, решил, че мястото, на което я посадил не му харесва. Сменил мястото на черешата. После още веднъж преместил черешата. После още веднъж. При последното местене черешата вече била станала два метра висока, но това не му попречило - той я откопавал, прилежно почиствал коренчетата и после отново я "насадил".
Та обяснението на подобни случки е някак си...безсмислено.

Спомени от ВТУ

Спомените са в процес на събиране... 







10.09.2012 г.

Има ли листи в седма зала на ВТУ?

Какво става когато студент направи забележка на изпитващия го доцент относно неправилна употреба на дадена дума?
Ами получава се неловка ситуация, чийто изход може да бъде само един - смях в залата.

Ситуацията е следната:
Десети септември 2012 година, писмен изпит в седма зала на ВТУ.
В началото изпитващият казва:
 - На всеки ще бъдат предоставени три листи
Около средата на изпита казва:
 - Приберете всички останали листи, с изключение на тези, които ви дадохме в началото на изпита. 
В края на изпита по повод приближаваща се към доцента колежка:
 - Листите ли ще си предавате? 

И ето тук чашата преля:
 - Може би имате предвид листове. Все пак не сме на избори, какви са тези "листи"... - попитах аз.

Аудиторията буквално избухна в смях.
 - Прав сте, колега! - рече доцентът с усмивка на лице...  >

9.09.2012 г.

Какво се случва на 9 септември 44-та година...

Започваме с виц.

Станишев и Доган са в сауната. Млада социалистка прави свирка на Доган. Станишев подбутва Доган и предлага:
- Ефенди, хайде да се сменим?
Доган му отговаря:
- Ми сменете се, де!

 Този виц е повече от показателен. Особено показателен е за витаещите настроения към днешната дата - 9 септември 2012 година. От 44-та година до 2012-а година са изминали точно 68 години. Какво се случва преди 68 години в България?
Сайтът desebg.com разказва обективно за случилото се на тази дата преди 68 години: 


В условията на започнала съветска окупация Отечественият фронт овладява властта чрез преврат. В очакване на завземане на военното министерство, където се помещава и Министерският съвет, военният министър ген. Маринов не допуска да се подмени обикновената охрана.
В 2.45 часа дежурният офицер кап. Димитър Томов отваря неохраняваната източна врата на министерството и вкарва в него Петър Вранчев, о.з. майор Тодор Тошев, о.з. майор Стоян Трендафилов и кап. Димитър Попов - командир на прожекторната рота от противовъздушната отбрана на столицата, придружени от малка войскова част.
По телефона ген. Маринов отдава заповед до гарнизоните и войсковите части в страната да изпълняват нарежданията на новата власт. Малко по-късно във военното министерство пристигат членовете на предварително сформираното правителство. Регентите княз Кирил Преславски и ген.-лейтенант Никола Михов са извикани във военното министерство, за да оформят извършения преврат.
С указ за министър-председател е назначен Кимон Георгиев и правителство в състав: Кимон Георгиев (ПК "Звено"), Добри Терпешев (БРП), Никола Петков (БЗНС) - министри без портфейл; министър на външните работи и изповеданията - проф. Петко Стайнов (ПК "Звено"); министър на вътрешните работи - Антон Югов (БРП); министър на народното просвещение - проф. Станчо Чолаков (ПК "Звено"); министър на правосъдието - д-р Минчо Нейчев (БРП); министър на финансите - проф. Петко Стоянов (независим); министър на войната - полк. Дамян Велчев (ПК "Звено"); министър на търговията, промишлеността и труда - Димитър Нейков (БРСДП); министър на земеделието и държавните имоти - Асен Павлов (БЗНС); министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството - Борис Бумбаров (БЗНС); министър на железниците, пощите и телеграфите - Ангел Държански (БЗНС). Учредени са три нови министерства. За министър на народното здраве е назначен д-р Рачо Ангелов (БРП), министър на социалната политика - Григор Чешмеджиев (БРСДП), и министър на пропагандата - Димо Казасов, независим. За главнокомандващ българската армия е назначен ген. Иван Маринов. С указ на регентите е разпуснато XXV Обикновено народно събрание.
В противоречие с конституцията правителството освобождава с постановление княз Кирил и ген. Михов от Регентския съвет и назначава проф. Венелин Ганев (бивш член на Радикалната партия), Цвятко Бобошевски (от Народната партия) и Тодор Павлов (БРП).
Същият ден съветските войски влизат в Шумен, Разград и Бургас. В Шумен съветските войски извършват обезоръжаване на Шуменските гарнизонни полкове. Пред съветската офицерска команда запасният поручик Петър Добрев Петров се самоубива с думите: "Български офицер не предава оръжието си". За двата дни на операцията са пленени 21 000 български войници и офицери. По заповед на съветското главно командване настъплението е прекратено малко преди полунощ.
Със заповед на Сталин в 23 часа в Москва са дадени 20 артилерийски залпа от 240 оръдия в чест на отличилите се в операциите на територията на България войски на Трети Украински фронт и Черноморския флот. Съединенията и частите, които най-много са се отличили в операцията в България, са представени за присвояване на имената „Русчушки”, „Шуменски”, „Варненски” и „Бургаски”.



За Свободата и нейната липса...

Германците се самоубиват, а ние умуваме за свободата...
(Целта на подзаглавието е да ориентира читателя в темата на настоящето писание)

   На първи септември 2012 година медиите в България ни информираха за самоубийството на германеца Ролф Гремел. Ето какво пише журналистът Веселин Максимов за dariknews:
Германският турист Ролф Гремел, който преди четири дни уби по особено жесток начин своя приятел на плажа в Бургас, се обеси в килията на следствения арест. Той направи това с кабел на кабелна телевизия, която му било позволено да гледа. 

По-надолу в статията четем подробностите:

Колегите от министерство на правосъдието се стараят в следствените арести да създават условия на арестантите, каза Цветанов. Имало е кабелна телевизия, той е изтръгнал кабела и се е обесил.
34-годишният Ролф Гремел беше в ареста, обвинен за убийството на своя приятел Хенри Шенберг във вторник вечерта. Тогава той го намушка и наряза над десет пъти на крайбрежната алея в Бургас.
Гремел призна всичко по време на гледане на мярката за неотклонение 72 часа, разказа подробно как е убил Шенберг и се разкая. Той обяви, че е готов да понесе абсолютно всички последствия за своите действия.

      От тези "подробности", за нашето разсъждение е важно изречението "Колегите от министерство на правосъдието се стараят в следствените арести да създават условия на арестантите". Защо това изречение е толкова важно за нас? Очевидно е, че няма да си играем на думи и няма да задълбаваме в това дали е употребена точната дума на точното място или не. Подчертах изречението на две места: "стараят" и "да създават условия на арестантите". Нека си изясним какво ни казва подчертаното. "Стараят" ще рече, че правят всичко възможно, всичко по силите си - това е повече от ясно. Но какво ще рече "да създадат условия на арестантите"? Всъщност, това е много важно. В случая - да се създадат условия на арестантите - означава да се осигури кабелна телевизия. Това е, поне в този случай - това означава.
      Лично според мен всяко разсъждение трябва да върви от частното към общото. Та в частния случай да се създадат условия на арестантите, ще рече да се осигури кабелна телевизия на същите тези арестанти. В по-общия случай, обаче, да се създадат условия на арестантите ще рече, нещо друго. Това "нещо друго" е много интересно. Защото "арестант" е лице, което се намира под арест. А какво ще рече "арест"? Ето тук е важната част! Арест е "лишаване от правото на свободно придвижване".
      Тоест в общия случай изразът " да се създадат условия на арестантите" означава арестантите да бъдат лишени единствено от правото си на свободно придвижване, като те не бива да бъдат лишавани от никое друго право.
      Ето така германецът се е самоубил - понеже не е бил лишен от правото си на кабелна телевизия. Но това не вълнува в никакъв случай нашето разсъждение! Нас ни вълнува друго.
      Ако това - да си арестуван - означава, че си лишен от правото си на свободно предвижване, то е вярно и това - че щом си лишен от правото си на свободно придвижване, следователно си арестуван.

АРЕСТУВАН = ЛИШЕН ОТ ПРАВО НА СВОБОДНО ПРИДВИЖВАНЕ

      Означава ли това, че всеки, който не е арестуван има правото да се придвижва свободно в пространството? Нека се върнем едно-две изречения назад. Говорим си за два типа хора - арестувани и свободни. Арестуваните са лишени от правото си да се придвижват свободно, а свободните не са лишени от това право. Нещо повече - за свободните хора правото на свободно придвижване е регламентирано в член 13 от Всеобщата декларация за правата на човека, приета и провъзгласена с резолюция 217 А (III) на Общото събрание на ООН от 10.12.1948. Ta според този член 13 от декларацията:

1. Всеки човек има право свободно да се придвижва и да избира своето местожителство в пределите на всяка държава.
2. Всеки човек има право да напусне всяка страна, включително и своята, и да се връща в страната си.
      По-важно за нас е второто - Всеки човек има право да напусне всяка страна, включително и своята, и да се връща в страната си. Да, на пръв поглед това звучи като нещо съвсем нормално и естествено. Може би на никого не му минава през ума, че може да бъде лишен от това право. Как? - Ще попитате. Ами два са начините - единият е пряко лишаване от това право, другият - косвено лишаване от това право. Моите родители са били свидетели на прякото лишаване, а моето поколение е свидетел на косвеното лишаване от това право.
      Да видим - "Всеки човек има право да напусне всяка страна, включително и своята". Да, имаме това право, нали сме човеци. Но имаме ли тази възможност? Отговорът е НЕ. Оказва се, че не всеки има възможността да се възползва от правото си да напуска страната, в която живее. Причините - на първо място са чисто икономически. Не всеки може да си позволи да даде 197 евро за самолетен билет от Варна до Берлин.
      Всъщност - има два вида държави: развити и развиващи се. Нашата страна е сред развиващите се. Съответно и икономиката ни е такава - развиваща се, а не развита. Поради тази причина не всеки гражданин на страната ни има възможността да се възползва пълноценно от правото си на свободно придвижване. Икономическата ситуация възпрепятства това право, тази свобода.
      Да, това е просто една от свободите! Но именно по тази свобода различаваме арестантите от свободните хора...