Записки на Последния (VII)
За средата, личностния кризис и превръщането във Величие
Винаги съм отстоявал мнението си, че е хубаво човек да сменя средите си - в един и същи ден да е на няколко места и да е в различни роли. Хубаво - в смисъл полезно за личността, за личностното развитие.
Не си спомням кой велик ум точно бе казал, че Животът е сцена, а ние сме актьори, но е прав. Животът наистина е сцена - но Животът като събирателен образ на Времето и Пространството: днес си тук, млад си, а утре си някъде другаде, зрял си. И когато си млад - играеш Ролята на Младостта, тази роля не само че е нейна, но е и по нейн сценарий; а когато си зрял - играеш ролята на зрялостта, на зрелия живот по негов сценарий. Учудвам се, колко лесно за обяснение е всичко това.
И докато си млад, понякога на теб ти се налага да играеш ролята не само на младостта, а и на зрялостта. Зрялост, до която още не си достигнал; зрялост, която не познаваш. И именно това представлява смяната на средата, за която говоря: налага ти се да се откъснеш от Своето съществуване, от Своя живот и да се впуснеш в Друг живот и Друго съществуване.
Налага се да се правиш на такъв, какъвто не си;
налага се да бъдеш Велик!
И ставаш Велик.
Защото така трябва, така се налага. Ти нямаш друг избор.
Преди това, обаче, трябва да изживееш своя кризис, своя битиен катарзис.
За да го изживееш, трябва нещо да се случи в съзнанието ти: трябва да О-С-Ъ-З-Н-А-Е-Ш своето Нищожество, своята Нищета, Кухота и Празнота.
След това Всичко ще ти се стори като детска приказка - елементарно, предсказуемо и логично.
А ти ще си противоположността на Всичко.
За величията
Величието не се изчерпва с това, трупът ти да стане убежище на червеите, сиреч - да гние в земята.
Ние си мислим, че всички велики личности на земята отдавна са погребани и отдавна са изгнили в земята. Ние не сме в състояние да приемем факта, че велики личности има и сред нас. Никой не се ражда велик. А става велик благодарение на това, което прави докато е жив. В този смисъл всеки един от нас може да бъде велик.
Велики хора има и днес така, както ги е имало и преди; както и ще ги има и след време.
Никое нищожество не може да спре величията! Всяко време създава своите величия. Хората се превръщат във величия заради времето, в което живеят.
Колкото по-мърляво и уродливо е едно време и едно общество, толкова е по-голям шансът някой от това време и общество да се превърне във величие. Защото тези, които носят ценностите на Вечното, чувстват за свой дълг прокарването, съхранението и възпроизвеждането на тези ценности в своето съвремие. А величията носят ценностите на Вечното.
Винаги съм отстоявал мнението си, че е хубаво човек да сменя средите си - в един и същи ден да е на няколко места и да е в различни роли. Хубаво - в смисъл полезно за личността, за личностното развитие.
Не си спомням кой велик ум точно бе казал, че Животът е сцена, а ние сме актьори, но е прав. Животът наистина е сцена - но Животът като събирателен образ на Времето и Пространството: днес си тук, млад си, а утре си някъде другаде, зрял си. И когато си млад - играеш Ролята на Младостта, тази роля не само че е нейна, но е и по нейн сценарий; а когато си зрял - играеш ролята на зрялостта, на зрелия живот по негов сценарий. Учудвам се, колко лесно за обяснение е всичко това.
И докато си млад, понякога на теб ти се налага да играеш ролята не само на младостта, а и на зрялостта. Зрялост, до която още не си достигнал; зрялост, която не познаваш. И именно това представлява смяната на средата, за която говоря: налага ти се да се откъснеш от Своето съществуване, от Своя живот и да се впуснеш в Друг живот и Друго съществуване.
Налага се да се правиш на такъв, какъвто не си;
налага се да бъдеш Велик!
И ставаш Велик.
Защото така трябва, така се налага. Ти нямаш друг избор.
Преди това, обаче, трябва да изживееш своя кризис, своя битиен катарзис.
За да го изживееш, трябва нещо да се случи в съзнанието ти: трябва да О-С-Ъ-З-Н-А-Е-Ш своето Нищожество, своята Нищета, Кухота и Празнота.
След това Всичко ще ти се стори като детска приказка - елементарно, предсказуемо и логично.
А ти ще си противоположността на Всичко.
За величията
Величието не се изчерпва с това, трупът ти да стане убежище на червеите, сиреч - да гние в земята.
Ние си мислим, че всички велики личности на земята отдавна са погребани и отдавна са изгнили в земята. Ние не сме в състояние да приемем факта, че велики личности има и сред нас. Никой не се ражда велик. А става велик благодарение на това, което прави докато е жив. В този смисъл всеки един от нас може да бъде велик.
Велики хора има и днес така, както ги е имало и преди; както и ще ги има и след време.
Никое нищожество не може да спре величията! Всяко време създава своите величия. Хората се превръщат във величия заради времето, в което живеят.
Колкото по-мърляво и уродливо е едно време и едно общество, толкова е по-голям шансът някой от това време и общество да се превърне във величие. Защото тези, които носят ценностите на Вечното, чувстват за свой дълг прокарването, съхранението и възпроизвеждането на тези ценности в своето съвремие. А величията носят ценностите на Вечното.
Коментари
Публикуване на коментар