До РНБ и обратно
24 декември, 2013 година, Велико Търново
Днес отидох до Регионалната народна библиотека "Петко Рачев Славейков", но разходката ми беше напразна дотолкова, доколкото библиотеката, се оказа, е в почивка, в неработен ден. Чак когато хванах дръжката на вратата и бутнах, за да се отвори (а тя не се отвори), чак тогава осъзнах какъв ден е днес - 24-ти декември, Бъдни вечер...
Е - разходката ми не беше много напразна, понеже направих няколко красиви снимки от града, пък и денят бе изключително топъл и слънчев.
На отиване към библиотеката минах по една затънтена уличка, която беше по-прекият път. Тя, чисто пространствено, се намира по-долу от главната улица. Там, минавайки покрай една от многото къщи, видях да излиза една баба, която си вземаше дърва за огрев, които пък бяха пред къщата й. Докато бабата вземаше дръвцата, от устата й прокапа нещо бяло - най-вероятно супа, не знам. Погнусих се. Малко след това видях една преминаваща покрай мен черна котка. В съзнанието ми изникна мисловен паралел между животните и хората:
Колко красиви са тези същества, чиито живот просто протича, случва се - и колко са грозни онези същества, чиито живот изкуствено се подържа заради страха от смъртта!
Може би страхът от смъртта е генетично заложен у всяко същество и сигурно стремежът към страх (страхуване) от смъртта е нещо съвсем естествено и нормално. Може би и котките биха се опитали да избегнат смъртта, ако знаеха за нея. И може би го правят: когато едно куче подгони една котка, тя бяга, не стои на едно място - тъй, както мишката бяга от котката.
Тъй и хората пият разни хапчета и правят разни неща, за да избягат от смъртта. И доживяват една грозна възраст, едно грозно положение на личността, на тялото и на духа, в което, вече, бягането от смъртта не си струва усилията.
Всички тези и куп други мисли ми минаха през ума още тогава, когато котката мина покрай мен. Но една мисъл ме разтресе, едно заключение: срамувам се, че съм човек.
Днес отидох до Регионалната народна библиотека "Петко Рачев Славейков", но разходката ми беше напразна дотолкова, доколкото библиотеката, се оказа, е в почивка, в неработен ден. Чак когато хванах дръжката на вратата и бутнах, за да се отвори (а тя не се отвори), чак тогава осъзнах какъв ден е днес - 24-ти декември, Бъдни вечер...
Е - разходката ми не беше много напразна, понеже направих няколко красиви снимки от града, пък и денят бе изключително топъл и слънчев.
На отиване към библиотеката минах по една затънтена уличка, която беше по-прекият път. Тя, чисто пространствено, се намира по-долу от главната улица. Там, минавайки покрай една от многото къщи, видях да излиза една баба, която си вземаше дърва за огрев, които пък бяха пред къщата й. Докато бабата вземаше дръвцата, от устата й прокапа нещо бяло - най-вероятно супа, не знам. Погнусих се. Малко след това видях една преминаваща покрай мен черна котка. В съзнанието ми изникна мисловен паралел между животните и хората:
Колко красиви са тези същества, чиито живот просто протича, случва се - и колко са грозни онези същества, чиито живот изкуствено се подържа заради страха от смъртта!
Може би страхът от смъртта е генетично заложен у всяко същество и сигурно стремежът към страх (страхуване) от смъртта е нещо съвсем естествено и нормално. Може би и котките биха се опитали да избегнат смъртта, ако знаеха за нея. И може би го правят: когато едно куче подгони една котка, тя бяга, не стои на едно място - тъй, както мишката бяга от котката.
Тъй и хората пият разни хапчета и правят разни неща, за да избягат от смъртта. И доживяват една грозна възраст, едно грозно положение на личността, на тялото и на духа, в което, вече, бягането от смъртта не си струва усилията.
Всички тези и куп други мисли ми минаха през ума още тогава, когато котката мина покрай мен. Но една мисъл ме разтресе, едно заключение: срамувам се, че съм човек.
Коментари
Публикуване на коментар