Към същността на цитата и цитирането
Много са тези текстове, които съдържат цитати - скрити или явни. Не са малко и онези текстове, които предоставят ново съдържание и не използват никакви цитати.
Интертекстуалният подход наложи схващането, че всеки текст е сбор от цитати, че дори и ние, хората, говорим помежду си чрез цитати. Според Жерар Женет цитатът е "най-експлицитна и най-буквална" форма на интертекстуалността, а също и "ефективно присъствие на един текст в друг". Според Юлия Кръстева "...всеки текст е конструиран като мозайка от цитати, всеки текст е абсорбиране и трансформация на друг...". Р.Барт споделя следното схващане за цитирането: "...стилът е процес на цитиране, тяло от формули, памет, културно наследство..." И трите посочени мнения са, разбира се, логично издържани и до голяма степен верни. Но този тип схващане - че всеки текст е сбор от цитати - има един недостатък, произтичащ от твърде общото схващане на същността на цитата. Защото и цитатът е сам по себе си текст. Той се проявява като свързващо звено между два текста - текстът, в който все още не е цитат и текстът, в който присъства вече като цитат. И всъщност даден текст или откъс, фрагмент, част от текст се реализира като цитат тогава, когато е отделен от първоначалния си контекст и е прибавен към друг, подобен на този контекст. Цитатът търси подобието, демонстрира подобието. В този смисъл цитирането (мислено като процес на проявление на цитат) би трябвало да се разбира като зададен от автора код, ключ за разбиране на онзи текст, в който присъства.
Но къде свършва съвпадението на две словосъчетания и дори думи и къде започва цитатът е въпрос, изискващ конкретен отговор. Може да се каже, че там, където думата, словосъчетанието или текстът е формално изразен като цитат - тоест ясно и точно е посочено, че става дума за цитиране -, тогава този текст, това словосъчетание или тази дума се определя като явен цитат. Формалното изразяване на нещо като цитат става чрез определените за целта средства - поставяне на кавички, споменаване на източник и т.н.
Скритите цитати са с твърде обща характеристика, породена от формалната им неизразеност като цитати. Те не се маркират като цитати, което ги прави трудно откриваеми от формална гледна точка. Това съвсем не означава, че не са откриваеми изобщо, напротив - откриваеми са, но не от формална гледна точка. За да бъдат открити, осъзнати като цитати, текстовите елементи разчитат на рецептивната памет (т.е. на паметта - културна и всякаква друга - на рецепиента). Такива са алюзията, парафразата, реминисценцията, имената на митологични същества и т.н.
Тоест два са основните типа цитати - явни и скрити. Според качествата на рецепиента могат да бъдат определени и така:
- успешно функциониращи като цитати
- неуспешно функциониращи като цитати
Според продукцията на текстовете, цитатите могат да бъдат както скрити и явни, така и осъзнати и неосъзнати.
И още една гледна точка. Не е тайна, че употреба на цитати (тоест преднамереното цитиране) в същността си представлява позоваване на авторитети. Етимологията на думата ни отвежда към две начала. Едното начало е латинското citatum - посочено, а другото - латинското cito , което означава призовавам (използвано в съдебната практика). По този начин цитатът функционира като нещо чуждо на текста, в който присъства, нещо, което е взето от някъде, а не оригинално и принадлежащо на текса, в който присъства като цитат. Цитирането демонстрира приемственост, защото даден текст приема фрагмент (бил той дума, словосъчетание, изречение и т.н.) от друг текст. Там, където има цитиране, там има и приемственост, връзка с нещо казано, написано или случило се вече. В този смисъл може да се насочим към едно по-общо схващане на онези текстове, в които се проявява процесът цитиране - че тези текстове не претендират за ново начало. Докато онези текстове, в които процесът цитиране не е проявен - тогава говорим за претенция на текста да скъса с миналото и културно-историческата традиция, за амбиция на текста да бъде ново начало.
И тъй като разните текстове съдържат в различна степен цитирането, тогава ще се твърди, че онези текстове, които в най-висока степен цитират други текстове - те в най-висока степен осъществяват културно-историческата приемственост и в най-ниска степен съдържат амбицията за ново начало. И обратното: онези текстове, които в най-ниска степен цитират други текстове - те в най-ниска степен осъществяват културно-историческата приемственост и в най-висока степен съдържат амбицията за ново начало. Толкова по въпроса за цитатите и цитирането.
Интертекстуалният подход наложи схващането, че всеки текст е сбор от цитати, че дори и ние, хората, говорим помежду си чрез цитати. Според Жерар Женет цитатът е "най-експлицитна и най-буквална" форма на интертекстуалността, а също и "ефективно присъствие на един текст в друг". Според Юлия Кръстева "...всеки текст е конструиран като мозайка от цитати, всеки текст е абсорбиране и трансформация на друг...". Р.Барт споделя следното схващане за цитирането: "...стилът е процес на цитиране, тяло от формули, памет, културно наследство..." И трите посочени мнения са, разбира се, логично издържани и до голяма степен верни. Но този тип схващане - че всеки текст е сбор от цитати - има един недостатък, произтичащ от твърде общото схващане на същността на цитата. Защото и цитатът е сам по себе си текст. Той се проявява като свързващо звено между два текста - текстът, в който все още не е цитат и текстът, в който присъства вече като цитат. И всъщност даден текст или откъс, фрагмент, част от текст се реализира като цитат тогава, когато е отделен от първоначалния си контекст и е прибавен към друг, подобен на този контекст. Цитатът търси подобието, демонстрира подобието. В този смисъл цитирането (мислено като процес на проявление на цитат) би трябвало да се разбира като зададен от автора код, ключ за разбиране на онзи текст, в който присъства.
Но къде свършва съвпадението на две словосъчетания и дори думи и къде започва цитатът е въпрос, изискващ конкретен отговор. Може да се каже, че там, където думата, словосъчетанието или текстът е формално изразен като цитат - тоест ясно и точно е посочено, че става дума за цитиране -, тогава този текст, това словосъчетание или тази дума се определя като явен цитат. Формалното изразяване на нещо като цитат става чрез определените за целта средства - поставяне на кавички, споменаване на източник и т.н.
Скритите цитати са с твърде обща характеристика, породена от формалната им неизразеност като цитати. Те не се маркират като цитати, което ги прави трудно откриваеми от формална гледна точка. Това съвсем не означава, че не са откриваеми изобщо, напротив - откриваеми са, но не от формална гледна точка. За да бъдат открити, осъзнати като цитати, текстовите елементи разчитат на рецептивната памет (т.е. на паметта - културна и всякаква друга - на рецепиента). Такива са алюзията, парафразата, реминисценцията, имената на митологични същества и т.н.
Тоест два са основните типа цитати - явни и скрити. Според качествата на рецепиента могат да бъдат определени и така:
- успешно функциониращи като цитати
- неуспешно функциониращи като цитати
Според продукцията на текстовете, цитатите могат да бъдат както скрити и явни, така и осъзнати и неосъзнати.
И още една гледна точка. Не е тайна, че употреба на цитати (тоест преднамереното цитиране) в същността си представлява позоваване на авторитети. Етимологията на думата ни отвежда към две начала. Едното начало е латинското citatum - посочено, а другото - латинското cito , което означава призовавам (използвано в съдебната практика). По този начин цитатът функционира като нещо чуждо на текста, в който присъства, нещо, което е взето от някъде, а не оригинално и принадлежащо на текса, в който присъства като цитат. Цитирането демонстрира приемственост, защото даден текст приема фрагмент (бил той дума, словосъчетание, изречение и т.н.) от друг текст. Там, където има цитиране, там има и приемственост, връзка с нещо казано, написано или случило се вече. В този смисъл може да се насочим към едно по-общо схващане на онези текстове, в които се проявява процесът цитиране - че тези текстове не претендират за ново начало. Докато онези текстове, в които процесът цитиране не е проявен - тогава говорим за претенция на текста да скъса с миналото и културно-историческата традиция, за амбиция на текста да бъде ново начало.
И тъй като разните текстове съдържат в различна степен цитирането, тогава ще се твърди, че онези текстове, които в най-висока степен цитират други текстове - те в най-висока степен осъществяват културно-историческата приемственост и в най-ниска степен съдържат амбицията за ново начало. И обратното: онези текстове, които в най-ниска степен цитират други текстове - те в най-ниска степен осъществяват културно-историческата приемственост и в най-висока степен съдържат амбицията за ново начало. Толкова по въпроса за цитатите и цитирането.
Коментари
Публикуване на коментар