Неизбежната и вечна другост

- - - Манифест на посредствения рационализъм *- - -

(в памет на двете начала – Аполоновото и Дионисиевото)

Нощта. Ех, колко много я обичам – безкрайно много. На нея съм отделял от времето си най-много и всичко, което съм успял да свърша, да измисля някога се дължи на нея.
Тя е причина за моята завършена същност. Тя ме направи такъв, какъвто съм.
Моето светило е луната; аз не съм като повечето люде, като оная сган, движеща се на талази през деня, чието светило е слънцето. Аз и те ходим по едни и същи пътища и пътеки, но друга светлина осветява пътят за мен. Сам избрал съм това да е така. И няма как това да се промени, няма как иначе да е – сетивата ми вече свикнали са.
Нощта ми прибнадлежи, както и аз принадлежа на нея. Денят ми е чужд на мене, той принадлежи на другите. И тъй, както другите са привикнали към деня, тъй и аз привикнал съм към нощта. И както те издигнали са в култ своето Слънце, тъй и аз се кланям на Луната.
Това са два различни свята, две различни религии, начала, чието самостоятелно съществуване – разделени едно от друго – е практически невъзможно.
„ - Да живее!“ - казват слънчевите хора.
„ - Да умре!“ - казват лунните човеци.

- - - - - - - - - - - - - - - -
* използван е самоироничен подход при избора на подзаглавие