Тенденциозни записки 9
Една част от наркотиците водят до свръхактивност, други - до свръхпасивност. Кофеинът е от първия тип. Прекомерната употреба на кафе води до невероятно активизиране на нервната система - това е неоспорим факт. Мозъчните процеси стават бързи и смели - и ако това би могло да се онагледи по някакъв начин, то, мисля си, електрическият стълб с хвърчащи около него искри би бил подходящ за случая.
Та тези искри, това активизиране на нервната система се проявява у разните хора по разни начини. За другите не ща да говоря, харесва ми повече да говоря за себе си. При мен кофеиновото предозиране се изразява в повишаване на словесната склонност. Тоест изпия ли две кафета, започвам да словя. Обикновено ако има някой човек в близост до мен - тогава словя говоримо (устно). Обаче пък ако се случи така, че до мен да няма хора - както, впрочем, не рядко се случва - тогава словя писмено. И тъй като същността на всяко слово е да бъде (все пак) чуто, видяно, разбрано - публикуването е, кажи-речи, неизбежно. Прекрасно е, че живеем в епоха, в която всеки има правото и възможността да пише и да публикува в почти общодостъпно място, каквото без съмнение е интернет.
И тъй: не веднъж и дваж съм словил за култура, за общество, за демокрация, политика, философия, литература и т.н. Чат-пат съм казвал нещо и за себе си, нещо от житието си. Например когато станах готвач в една квартална пицария в град Велико Търново. В момента, впрочем, не съм готвач - от близо два месеца съм в сферата на производството: в онези "огромни предприятия за масово затъпяване", както преди време се изрази една леля-интелектуалка. Трудно е да изброя колко от великите гении на човечеството са живели благодарение на това, че са гении и са си спестили унижението, наречено труд - защото са твърде малко на брой; техният брой е почти нищожен. Мнозинството от представители на тази тъй рядка човешка порода е имало съдбата да подържа жизнения си цикъл не благодарение на своя талант, усет или компетентност - а на случая. И именно случая дава основание на изтъкнатите изследователи да вярват, че човек се превръща в гений. Защото никой не се ражда такъв, какъвто умира - твърдение, което противоречи на типично българската пословица-оправдание "Не можеш да се родиш свиня, а да умреш лебед".
(...)
Съветвам ви да пиете кафе минимум по два пъти на ден, като веднъж седмично го замените с билков чай.
***
Тези дни поетът Недялко Йорданов стана на 75-годишна възраст. Неговият празник е празник за всички нас - ценителите на стойностни поезии. На господин Йорданов пожелавам здраве, дълголетие и леко перо, а на нас - никога да не забравяме, че един текст е поезия тогава и само тогава, когато се пее.
***
Чух се с един познат, с когото не сме се нито срещали, нито чували от доста време. Почти се бяхме забравили с него. Попита ме: "Как си?". Този странен въпрос бих го сметнал за рутинен, формален ако го бях чул от някого, с когото се срещам ежеседмично - но не: чух го от човек, когото почти бях забравил, а, предполагам, забравата е започнала да начева и у неговото съзнание. Затова и отговорът ми не се изчерпа с безизразните и изпразнени от смисъл фрази като "добре съм", "зле съм" или нещо друго от този сорт. Метафората "Въртя се в центрофугата на живота" бе моят отговор. Мисля си, че по-добър отговор от този би било само рецитирането на Вапцаровата "Вяра" - ако не цялата, то поне култувата й част: "дишам, работя, живея".
Изследванията ми върху живота - тези преки и непосредствени наблюдения, размишления, впечатления, мнения и т.н. ме завеждат до един изключително позитивен извод и светоглед: Животът е нещо, което трябва да бъде изконсумирано по пълноценния начин: с пълните си шепи да грабим от него. А вярата в него следва да бъде смятана за нещо свещено, за нещо, което не подлежи на профанизиране, оскверняване. Тази вяра - вярата в живота - е метарелигията на човечеството: неосквернима и вечна.
***
Та тези искри, това активизиране на нервната система се проявява у разните хора по разни начини. За другите не ща да говоря, харесва ми повече да говоря за себе си. При мен кофеиновото предозиране се изразява в повишаване на словесната склонност. Тоест изпия ли две кафета, започвам да словя. Обикновено ако има някой човек в близост до мен - тогава словя говоримо (устно). Обаче пък ако се случи така, че до мен да няма хора - както, впрочем, не рядко се случва - тогава словя писмено. И тъй като същността на всяко слово е да бъде (все пак) чуто, видяно, разбрано - публикуването е, кажи-речи, неизбежно. Прекрасно е, че живеем в епоха, в която всеки има правото и възможността да пише и да публикува в почти общодостъпно място, каквото без съмнение е интернет.
И тъй: не веднъж и дваж съм словил за култура, за общество, за демокрация, политика, философия, литература и т.н. Чат-пат съм казвал нещо и за себе си, нещо от житието си. Например когато станах готвач в една квартална пицария в град Велико Търново. В момента, впрочем, не съм готвач - от близо два месеца съм в сферата на производството: в онези "огромни предприятия за масово затъпяване", както преди време се изрази една леля-интелектуалка. Трудно е да изброя колко от великите гении на човечеството са живели благодарение на това, че са гении и са си спестили унижението, наречено труд - защото са твърде малко на брой; техният брой е почти нищожен. Мнозинството от представители на тази тъй рядка човешка порода е имало съдбата да подържа жизнения си цикъл не благодарение на своя талант, усет или компетентност - а на случая. И именно случая дава основание на изтъкнатите изследователи да вярват, че човек се превръща в гений. Защото никой не се ражда такъв, какъвто умира - твърдение, което противоречи на типично българската пословица-оправдание "Не можеш да се родиш свиня, а да умреш лебед".
(...)
Съветвам ви да пиете кафе минимум по два пъти на ден, като веднъж седмично го замените с билков чай.
***
Тези дни поетът Недялко Йорданов стана на 75-годишна възраст. Неговият празник е празник за всички нас - ценителите на стойностни поезии. На господин Йорданов пожелавам здраве, дълголетие и леко перо, а на нас - никога да не забравяме, че един текст е поезия тогава и само тогава, когато се пее.
***
Чух се с един познат, с когото не сме се нито срещали, нито чували от доста време. Почти се бяхме забравили с него. Попита ме: "Как си?". Този странен въпрос бих го сметнал за рутинен, формален ако го бях чул от някого, с когото се срещам ежеседмично - но не: чух го от човек, когото почти бях забравил, а, предполагам, забравата е започнала да начева и у неговото съзнание. Затова и отговорът ми не се изчерпа с безизразните и изпразнени от смисъл фрази като "добре съм", "зле съм" или нещо друго от този сорт. Метафората "Въртя се в центрофугата на живота" бе моят отговор. Мисля си, че по-добър отговор от този би било само рецитирането на Вапцаровата "Вяра" - ако не цялата, то поне култувата й част: "дишам, работя, живея".
Изследванията ми върху живота - тези преки и непосредствени наблюдения, размишления, впечатления, мнения и т.н. ме завеждат до един изключително позитивен извод и светоглед: Животът е нещо, което трябва да бъде изконсумирано по пълноценния начин: с пълните си шепи да грабим от него. А вярата в него следва да бъде смятана за нещо свещено, за нещо, което не подлежи на профанизиране, оскверняване. Тази вяра - вярата в живота - е метарелигията на човечеството: неосквернима и вечна.
***
Коментари
Публикуване на коментар