Търсене в този блог

Translate

5.02.2015 г.

кое е и кое не е

ИХверт (3)

Съвсем случайно, благодарение на Мая Живкова, видях този picture. Трудно е да подминеш нещо подобно "с лека ръка", трудно е да видиш това и после да мислиш за нещо друго. За първи път коментирам и пиша по подобна тема. За 1-ви път, впрочем, попадам на подобeн picture, на picture, засягащ тая тема.
Този пост кореспондира пряко с оная моя снимка, която публикувах наскоро и на която се вижда, че държа в ръцете си стик за голф. Кореспонденцията е комплексна: стикът, в моя случай, би могъл да е средство за превъзпитание на онзи, който подарява роза и който липсва от тази picture. За този невидим главен герой... Той заслужава не едно, а сто такива средства. За щастие все още не ми се е налагало да ползвам Средството, но, кълна се, не бих се колебал!
Picture-ът ме върна някъде в детството и ми се изясниха много неща за моята същност; стана ми ясно защо нося всичките тия богоборчески и бунтуващи се вихри в сърцето си. Стана ми ясно, че не мога да подмина почти никоя случила се несправедливост; едва сега си давам сметка за това. Но знам, че има някакви пет процента население - едно реално малцинство -, което, също като мен, носи дълбоко в себе си усещане за дълг, усещане за чест, за морал, достойнство..., изобщо: една адекватна представа за това кое е добро и кое не е; за такива неща става дума тук: КОЕ Е И КОЕ НЕ Е. Нещо много по-голямо и велико от онова "to be or not to be?"!

Джулиан Асанж казва, че "Всеки път, когато се сблъскаме с несправедливостта и не направим нищо, ние учим характера си да бъде пасивен, а по този начин губим всякаква способност да защитим себе си и тези, които обичаме." Но дали борбите с несправедливостите са само и единствено защитна реакция на нашето съзнание? Дали това не е едно мечтание и поемане на конкретни стъпки към достоен живот и достоен свят?

10801969_10153036350019610_3553189197157162901_n

 
 

Каза ми "Обичам те", донесе ми рози и му простих.
Каза ми, че има нужда от мен, донесе ми рози и му простих.
Каза ми, че съжалява, донесе ми рози и му простих.
Каза ми, че никога няма да го направи отново, донесе ми рози и му простих.
Днес розите ми ги поднесе моето семейство. А аз нямам повече време да прощавам.


Насилникът не се променя. Не прощавай дори първия удар.


"

Има ли живот след раждането?

Автор: неизвестен

В корема на една бременна жена имало две бебета. Едното попитало другото:
– Ти вярваш ли в живота след раждането?
– Разбира се. Със сигурност има живот след раждането! Може би сме тук, за да се подготвим за това, което ще бъдем след него.
– Глупости! Няма живот след раждането! Какъв ли ще е този живот след раждането?
– Не знам, но със сигурност ще има повече светлина отколкото тук. Може би ще ходим със собствените си крака и ще се храним през устата.
– Това е абсурдно! Невъзможно е да стъпваш на краката си. И как така ще се храним през устата, смешно е. Ние се храним през пъпната връв. Виж какво ще ти кажа – живот след раждането няма. Пъпната връв е много къса…
– Аз пък мисля, че има. И може би е малко по-различен от този, на който сме свикнали тук.
– Но никой не се е върнал от там след раждането. Раждането е краят на живота. И всъщност животът не е нищо друго освен едно съществуване в тъмнината, което не води до никъде.
– Добре, аз не знам какво ще е след раждането, но със сигурност ще видим мама и тя ще се грижи за нас.
– Мама? Ти вярваш ли в МАМА? И къде си мислиш, че е тя?
– Как къде? Навсякъде около нас. В нея живеем и чрез нея се храним. Без нея светът нямаше да съществува!
– Аз не вярвам! Никога не съм виждал мама и затова е логично тя да не съществува.
– Добре, но понякога когато е тихо, можеш да я чуеш как пее и да усетиш как ни гали. Знаеш ли… аз мисля, че съществува реален живот, който ни очаква и че сега просто се подготвяме за него...