Причини за писане в блог

Не малко пъти съм споделял на мои познати за писането си в блога и не малко пъти съм бил в позиция да обяснявам каква е ползата ми от това. Нима трябва да имаш полза от нещо, което чувстваш приятно и което отнема около десетина-петнайсетина минути от деня ти? А дори и да имаш такава полза - всякога ли е тя лесно формулируема, лесно дефинируема за онези уши, които отказват да я разберат?

Писането в блог е процес, доста показателен за търсенето на идентичност у нас. Чрез него ние показваме преди всичко вписването си в един колектив. Ако даден блог се отнася към обществените дела у нас, то онзи, който пише в този блог се вписва в колектива на гражданското общество и с право би могъл да бъде определен като буден, съвестен (а защо не и достоен) гражданин, съблюдаващ делата в страната.
Достойна работа е писането, щом изгражда и подкрепя чувството за общност и единност.
Самият факт, че гражданинът Х е предпочел да напише коментар или някакъв друг текст, отнасящ се до нещо случило се, вместо същият този гражданин Х да изпие една бира в кварталния restaurant - ето това го прави достоен, прави го участник в една виртуална общност. А ако преувеличим, прави го и до известна степен космополитен, защото сред мислите си той настанява такива, които са (твърде) далеч от делника и делата му и не го засягат пряко.
От друга гледна точка, забелязал съм, че пишещите хора са онези, които не са лишени от самочувствие, защото писането демонстрира вътрешната нагласа, че имаме какво да кажем на другите. А онзи, който си мисли, че няма какво да каже на другите (или какво да си каже с тях), той обикновено е лишен от самочувствие и поради това избягва да говори, камо ли да пише. Какво да кажа за хората от другата крайност: многознайковците, които винаги си мислят, че имат какво да кажат? Самият аз съм един от тях; по себе си съдя, че те са (ние сме) бъбриви, говорещи, пишещи и изобщо: комуникативни. И за да не се превърнем в досадници (каквито по неизбежност бихме станали, ако не спазвахме следващото условие): повече пишем, отколкото говорим. Така онзи, който иска да научи мнението ни по тоя или оня въпрос, отваря блога ни и чете това и онова.
И в крайна сметка писането - като изключвам тук хората, които са превърнали тая дейност в своя професия и доход - означава стремеж към общуване с цел изграждане на общност.

Край

post scriptum: Смятам, че писането не вреди на никого. То упражнява и тренира мисловните процеси не по-малко от четенето.

Коментари

Популярни публикации от блога

Глаголи от свършен и несвършен вид - раличаване

Каква е поуката от Смирненската стълба