Интерпретационна разработка на Елин-Пелиновия разказ „Андрешко“

Разказът е публикуван през 1903 година под заглавие „Случка. Разказ“. След първоначалната публикация на разказа, Елин Пелин внася някои несъществени корекции в съдържанието му при по-нататъшните публикувания.


В разказа присъстват двама главни герои и един второстепенен: Андрешко, съдия-изпълнител, чието име не се упоменава и Станойчо. Андрешко е млад каруцар, возещ с каруцата си непознат господин, за когото (в по-сетнешен момент от повествованието) разбира, че е съдия-изпълнител. Съдия-изпълнителят е наел Андрешко, за да стигне до селото, където да секвестира житото на Станойчо. Като представител на властта, съдия-изпълнителят може да бъде определен и като чиновник, това е типизиран герой, без име, но за сметка на това е добре обрисуван: дебел господин във вълчи кожух, с тлъсто лице. Третият герой - Станойчо - не се явява сред нас, за него разбираме от разговора между Андрешко и чиновника. Въпреки това именно той предопределя два от важните моменти в действието на разказа - кулминацията и развръзката. Кулминацията на действието е моментът, в който у Андрешко започват да набират сили размислите за евентуалната вреда, която би могъл да нанесе на Станойчо. Развръзката на действието е следствие от тези размисли: чиновникът е изоставен в каруца, потънала до пода насред блатото, посред тъмнината.


"Андрешко" може да бъде четен като ироничен разказ, дискредитиращ чиновническата прослойка. Силно ироничен момент в повествованието представлява аргументацията на Андрешко, относно обръщението, което използва към конете си. Те са наречени "господа", защото "службата им е чиновнишка". Прави впечатление и това, че със същото обръщение е назован и чиновникът в самото начало на разказа: "господине". И ако бъде направено по-детайлно вглеждане в имената на персонажите, ще се забележи, че дори един от конете има свое име: конят Дорчо, който се откачва от ока. Тоест по отношение на наличието или липсата на споменато име на персонаж, конят Дорчо стои по-високо от съдия-изпълнителят. Колкото до името на Андрешко - то се разбира още в началото на разказа, когато чиновникът проявява интерес към него. Андрешко обаче не проявява подобен интерес и изобщо не пита дебелия господин за името му. По-късно в разказа проявява интерес към длъжността му ("по каква работа към наше село?") и едва тогава разбира, че господинът е съдия-


изпълнител.


"Андрешко" е непретенциозен разказ-диалог, в него липсват каквито и да е церемониални похвати, характерни за жанра разказ. Творбата започва с пряка реч и - ако не броим споменаването на обстоятелствата в последните две изречения - завършва с такава. Това е динамичен разказ, чиято същност е заложена в диалога. Именно диалогът изгражда същността на разказа от началото до края му; именно в разговорите между Андрешко и чиновника е поставена повествователната линия. Диалогът спира там, където са заложени пиковите моменти на повествованието: веднъж, когато всичко потъва в мълчание и се замисля, втори път, когато Андрешко мисли за Станой и трети път, когато диалогът между чиновника и Андрешко постъпателно и безвъзвратно се превръща в отчаян монолог - зов за помощ. Ето каква е ролята на тези три момента от повествованието: първото прекъсване на диалога, моментът в който се описва процеса "замисляне" на одушевени и неодушевени персонажи и реалии (Андрешко, конете, съдията, кацналата врана, зимното време, синьото небе) играе ролята на встъпление към същината на разказа. Това замисляне е прекъснато от хлопащата дъска на каруцата, която изкарва от търпение съдията. В това встъпление се описват обстоятелствата, сред които се води диалога между двамата герои. Действието е насред полето, сред локви и земя, тънеща във влага и дълбока кал; в далечината едва се виждат селца, реки, планини и гори. Разбира се и това, че е зима.


Вторият пиков момент у повествованието е моментът на вътрешната борба у Андрешко: когато мисли за Станой. Именно тук, чрез своя евентуална реплика, отнасяща се до бъдещ момент, присъства Станой: "Ти ми докара тая беля, Андрешко". От "ще му каже Станоя" разбираме, че евентуалната бъдеща реплика принадлежи на повествувателя,на разказвача, а не на Андрешко (разказът се води в трето лице единствено число, което го лишава от достоверност; това превръща ролята на повествователя в роля на неочевидец; ако разказът се водеше в първо лице единствено число, репликата на Станой би станала пълноценна част от вътрешната борба на Андрешко и би звучала по този начин: "ще ми каже Станой"). Пълноценна или непълноценна част от разсъждението на Андрешко, тази реплика води след себе си категоричния извод "Трябва да му се помогне на човека", изключващ други възможности: "не може инак!". Именно тук е кулминацията на разказваното; това е моментът, предопределящ по-сетнешното развитие на действието в разказа. След този вътрешен монолог на Андрешко се наблюдава промяна в обстоятелствата, сред които се намират: вече е тъмно и не се вижда нищо, освен кал. Впрочем, не би било грешка, ако разказът се разгледа като състоящ се от встъпление и две същински части, разделени именно от този момент, когато се споменава, че вече е тъмно. В този случай бихме определили като първа част на разказа казаното след абзаца, в който присъства "Мъртви и покрусени се тъмнееха пръснатите пейзажи...", а като втора част - казаното след "Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал...".


При наблюдение на прекъсванията на диалога, в разказа се откроява и един не толкова значителен момент от гледна точка на развитието на действието, колкото от гледище на разкриване на вътрешните мисли на персонажите. Става дума за две последователни неизречени, но помислени реплики на Андрешко и съдията. Тук диалогът фактически също прекъсва, но сякаш продължава в мислите им. Дебелият чиновник с тлъсто лице се възмущава с думите "Ама лапацало, а!", а Андрешко, с нотка самодоволство, може би, си помисля: "попаднал си в ръце, приятелю". Мисълта на Андрешко е важна от композиционна


гледна точка, тъй като загатва у читателя набор от възможности, отнасящи се до развоя на действието.


Третият пиков момент от повествованието на разказа е плавното превръщане на диалога между Андрешко и чиновника в монолог, в зов за помощ. Тук се откроява цяла номинативна верига от обръщения на чиновника към Андрешко.


От самото си начало разказът фокусира читателските очи в самия център на събитията: център, изоставен по-късно от главния персонаж Андрешко. Става дума за каруцата - превозно средство, функциониращо в концепцията на повествованието като движещо се сюжетно място. Не е необходимо да се правят предварителни уговорки, за да бъде наречен главният герой оператор на превозно средство (в текста той е наречен „каруцар“). Съобразно казаното в последните две изречения, излиза че Андрешко има привилегията да управлява сюжетното място, тъй като именно той е каруцарят и именно каруцата е сюжетното място. В края на разказа Андрешко напуска сюжетното място, оставяйки каруцата и чиновникът в нея сами, насред студеното блато и тъмната нощ. Този акт е следствие от мъчителното съждение на Андрешко, отнасящо се до това да помогне на бедния Станой. За този развой се загатва два пъти: веднъж, когато пред очите на читателя се явява помисленото изречение „попаднал си в ръце, приятелю“ и втори път, когато Андрешко сменя посоката на каруцата (непосредствено след решението да помогне на Станой). Прави впечатление обстоятелството, че Андрешковата помислена закана „попаднал си в ръце, приятелю“ следва момента, в който става ясен поводът на посещението на съдия-изпълнителя и – което е по-важно - предхожда момента, в който става ясно името на онзи, когото чиновникът ще издебне „довечера“. Това обстоятелство разкрива реалната причина за развоя на събитията в разказа. Андрешко изоставя чиновника в каруцата насред блатото колкото заради това да отърве Станойчо от неблагополучната ситуация (най-общо казано) „цяла година“ да „опъва уши от глад…“, толкова и заради това да бъде предотвратена законно-обезпечена несправедливост. За несправедливостта на евентуалния случай у Андрешковото съзнание говори въпросът „Кому ше изгорите душицата?“, от чийто отговор се разбира, че това ще бъде Станойчо. Въпросът освен, че пита, носи и информация. В този въпрос се съдържа информацията за гледната точка на Андрешко, спрямо делата на съдия-изпълнителя. Присъствието на Станой е емоционално усилващ механизъм за предприемането на действия у Андрешко. Едва след като разбира за името на Станой и едва след като стига до извода, че „трябва да му се помогне“, Андрешко дръпва юздите и сменя посоката на каруцата. Едва ли би било смела интерпретация твърдението, че Андрешко придвижва сюжетното място по такъв начин, какъвто удовлетворява ценностната му система и светоглед. В края на разказа Андрешко изоставя сюжетното място, оставяйки зад гърба си разридал се „като дете“ чиновник.


Да обобщим. Важни моменти в повествуванието са моментите, в които диалозите спират. Това са общо четири момента. Текстът изобличава чиновниците, администрацията и поощрява онзи тип поведение, който застава на страната на справедливостта. Човешката справедливост, не административната. Конкретната, а не общата. В тоя разказ се осветява гнилата ябълка на народопсихологията ни. (Същата гнила ябълка се осветява и от много други литературни творби от български автори.) Вкусът ѝ ни подсказва, че България ще бъде последното място на планетата, в което би могло да се установи добре подредено общество. Естествено, терминът „добре подредено общество“ включва в себе си и администрацията на това общество. Толкова.

Коментари

Популярни публикации от блога

Глаголи от свършен и несвършен вид - раличаване

Каква е поуката от Смирненската стълба