Пропаганда и антипропаганда

На 26 юни 2015 г. в сайта Faktor.bg четем коментар на Александър Йорданов, озаглавен „C'EST LA VIE!” или защо ни трябват 200, а не два натовски танка. Какво може да се каже за подобни заглавия, освен че към настоящия момент русофобията добива все по-мащабен и все по-внушителен характер у нас. Това става не без съдействието на USA и зелените банкноти. Съдейки по някои оттенъци на реториката и общественото говорене, човек би останал с впечатлението, че България скоро дори ще обяви война на Русия...

Но...реториката е едно нещо, фактите – друго.

Нека за миг се абстрахираме от образувания като НАТО и да си зададем въпроса: Какво прави чужда военна техника на наша територия? При какви обстоятелства принципно военна техника на една държава се позиционира на територията на друга държава? Или бъркаме със схемата на разсъждение? Твърде вероятно е да бъркаме, тъй като военната техника идва у нас като НАТО-вска, тоест като собственост на НАТО. Нашата страна е пълноправен член на споменатата организация от 2004-та година. Като такава тя – страната ни – е в съюз с останалите страни-членки. Изхождайки от този факт следва да стигнем до извода, че присъствието на танкове у нас не е заплаха, а сигурност. В този смисъл Йорданов споделя в коментара си следното: „Дали танковете ще бъдат американски, германски, английски или канадски, френски и италиански, няма никакво значение. Важно е, че тяхното присъствие тук ще възпира руският агресор, докато самият руски народ не намери решение на казуса <Путин>“.

Прочитайки целия коментар на господин Йорданов, стигаме до извода, че реториката в голяма степен се припокрива, съвпада с фактите. Прав е Йорданов, казвайки че „най-великите ни царе в трудни дни за държавата са ползвали чужда военна помощ. Сключвали са различни съюзи, за да отбият пряката опасност за страната ни“, прав е и за това: „България не може да си позволи лукса да остане гола пред държава, която е придвижила на запад десетки свои силно въоръжени дивизии и не ги изтегля вече близо година от източната граница на съседна (едно море ни дели) Украйна.“ И изобщо, прав е дори когато казва това: „Да разчиташ на приятели в трудна ситуация е нормално. Пристигането на няколко натовски танка в България е символичен знак на приятелство. Истински ще бъде той, когато не 2, а поне 200 танка дойдат в България“. Но в последния случай реториката му, думите му вземат кулминационна за целия разговор роля. Те са, така да се каже, крайност в съждението.

Kрайните съждения не са грешни съждения или заблуди.

Поне не в този конкретен случай. Те са отговор на беснеещата и ескалираща руска пропаганда, ширеща се надлъж и нашир по нашите географски ширини. Защото когато Русия ръси и сее заблуди и неистини сред български граждани, то е съвсем логично да ѝ се отвърне по същия сходен, аналогичен начин.

Именно с крайни послания и невероятни заблуди руската пропагандна машина е подбрала своята целева група, така наречения таргет, у нас. Нали никой не си мисли, че тази група от хора (чийто мозъци са ежедневно промивани от медииния монопол) ще бъде оставена без алтернатива в информационния поток.